Крис Удинг - Отрова

— Може да стане така — избоботи ловецът на духове, — ала може и да не стане. Това е вълшеблена магия. Не искам да поемам риск.

Девойката понечи да възрази, но спътникът й вдигна покритата си с ръкавица ръка.

— Сега съм тук — изтъкна той. — Няма да се преструвам, че съм щастлив от този факт — аз просто направих своя избор. Добре съзнавах какви ще бъдат последствията от действията ми, когато тръгнах след теб. Да не говорим повече за това.

И тъй, когато луната се издигна в зенита си, Отрова и Брам излязоха през главния вход на свърталището на Скелетната вещица — мъжът носеше Пиперено зрънце на силното си рамо, а Андерсен се стрелкаше между краката им. Отвориха направената от кости порта, пристъпиха навън и от този миг нататък вече се намираха във Вълшеблените владения.

Беше досущ като в приказките. Отрова не можа да потисне усмивката си, когато видя до каква степен въображението й се покриваше с разказите на Чевръстия за чудния свят, който ги заобикаляйте. Естествено, възрастният пътешественик никога не бе твърдял, че е пристъпвал отвъд човешките владения — девойката не би повярвала дори за миг в това, — ала й бе споделял, че познава хора, които са го правили. А и книгите му — книгите, които той четеше на Отрова, докато тя не започна да ги взима вкъщи и да си ги чете сама. От чутото и прочетеното момичето си бе изградило представа как трябва да изглежда този удивителен, приказен и опасен свят и ето че той беше точно такъв.

Гледката беше зашеметяваща. В момента стояха на билото на неголям хълм, кацнал върху по-високо възвишение, така че се намираха доста над заобикалящия ги пейзаж. Небето представляваше невероятен коктейл от лъчисто кехлибарено с пурпурни нюанси, а слънцето сякаш се намираше по-близо и грееше толкова ярко, че беше невъзможно да го гледаш. На запад някаква тюркоазена река лъкатушеше покрай тревистите дипли на земята и искреше на утринната светлина. На север и на изток се простираше голяма гора, чиито дървета преливаха в алено, зелено и златисто като че ли всички сезони бяха настъпили едновременно. Отрова бе най-силно впечатлена от лазурните и мастиленосините корони, които зърна там, защото никога досега не беше виждала листа с подобни цветове. Отвъд гората се издигаха величествени планини, които се намираха толкова далеч, че очертанията им се размиваха и им придаваха призрачен вид. На юг възвишенията бяха прорязани от живописни морени, долини и котловини, през които реката се спускаше от главозамайваща височина в изумителни водопади.

Брам се обърна и погледна към уродливата стара постройка, която приличаше на грозно петно на фона на прелестния пейзаж. Вече се намираха на десетина километра от нея — бяха вървели цяла нощ, за да се отдалечат от изкривената сграда, сякаш се бояха, че Скелетната вещица ще се втурне подире им, надавайки злокобния си вой. Въпреки среднощния преход обаче никой от тях не беше уморен. Ловецът на духове премести Пиперено зрънце на другото си рамо, след което изсумтя и се обърна към Отрова, повдигайки въпросително вежди.

— Някаква идея накъде да поемем? Струва ми се доста тъпо да успеем да се доберем до Вълшеблените владения, а сетне да се скитаме като мухи без глави, докато умрем от глад.

Тъмнокосото момиче вдигна рамене и погледна към Андерсен.

— Ти имаш ли някакви идеи, котарако?

Животното присви многозначително очи и заприпка надолу по склона към пъстроцветната гора.

— Кълна се, че в тази котка има нещо, дето не е никак нормално — измърмори Брам.

Отрова вдигна рамене.

— По-добре свиквай — каза тя. — Думата „нормално“ не се връзва особено с това място.

Те последваха котката надолу по хълма. Отрова си даде сметка, че Андерсен изобщо не бързаше — спираше се тук-там, за да подуши някое екзотично цвете, или пък се хвърляше подир необикновените насекоми, подскачащи сред храстите. Девойката се наслаждаваше на горещия ден, запленена от красотата на пейзажа. Тук всичко изглеждаше някак си по-ярко и живо, а сетивата й бяха много по-изострени, отколкото в Чайкино. Усещаше шумоленето на тревата и различаваше от доста голямо разстояние как се движат листата на дърветата, сякаш въздухът бе толкова чист и прозрачен, че всичко се виждаше като на длан.

Момичето се изкушаваше да отбележи, че този свят изобщо не изглежда лош, но знаеше, че в мига, в който го направи, щеше да им се случи нещо ужасно. Как можеше в живота, също като в приказките, да има подобна ужасна предопределеност?