Крис Удинг - Отрова

Отрова не можеше да разбере за какво говори странният й събеседник, ето защо след една неловка пауза поклати глава и попита:

— Ти знаеш ли как да стигнем до двореца на повелителя на вълшеблените създания, или не?

— Естествено, че зная — въздъхна тежко риболовецът. — Елате при мен и ще ви кажа — добави той и продължи да куцука към колибката си от съчки и кал. Останалите го последваха.

Вътре беше мрачно и тясно. Имаше две скамейки, огнище, маса и малко други неща, които можеха да минат за мебели. Един недълбок изкоп, покрит със слама, очевидно служеше за креват. Покривът бе толкова нисък, че Брам трябваше да се приведе, за да мине, а Пиперено зрънце удари лакътя си в рамката на вратата и изохка силно, докато влизаше. Непознатият се приближи до огнището, което вече бе стъкмено, и започна да се мъчи с шепа прахан и парче кремък, докато искрите не се превърнаха в огън. Пламъците веднага лумнаха; явно горивото, което използваше, бе доста лесно запалимо. Когато огънят се разгоря достатъчно, въдичарят взе едно почерняло гърне и го сложи да къкри над пламъците.

— Наричам се Мрачин — представи се той. — Изключително подходящо за черногледа и мрачна натура като мен, нали? Не е ли забавно как имената могат да бъдат толкова показателни? Искате ли чай? Бих ви предложил и храна, но днес не съм слагал в устата си нито залък, защото все още не съм уловил нищичко. Всъщност като се замисля, аз никога не съм успявал да уловя нещо. Тук има цяло езеро, пълно с едри, вкусни рибки, но аз никога не съм съумявал да хвана дори една от тях. Не и през последните сто години.

— Сто години? — ахна Пиперено зрънце.

— Какво ядеш тогава? — попита Отрова.

— Риба… — отвърна Мрачин. — …Когато успея да си наловя.

— Но нали каза, че не си хващал нищо през последните сто години?

Въдичарят примигна.

— Да.

— Значи не си ял нищо от сто години?

Домакинът им вдигна рамене.

— Май тъй излиза.

— Тогава как така си още жив? — попита без заобикалки тъмнокосата девойка.

— Добър въпрос — отбеляза Мрачин. — Предполагам, че просто не е обмислил нещата достатъчно добре, когато ме е сложил тук.

— Кой?

— Йерофантът. Не съм ли трагичен герой? Вечният риболовец, който всеки ден ходи за риба и никога не хваща нищо. Дори изглеждам тъжен, нали? Вероятно просто не е обърнал достатъчно внимание на подробности като това какво ще ям например, ако не успея да си наловя риба. Калпазанска работа, ако ме питате…

— Не си ли гладен? — попита загрижено Пиперено зрънце.

— Нали ви казах, че не съм хапвал нищичко през последните сто години — въздъхна Мрачин. — Вие на мое място нямаше ли да сте гладни?

— Аз щях да съм умряла отдавна — изчурулика весело Пиперено зрънце.

— Искаш ли чай, или не? — изгледа я навъсено въдичарят.

— Да, моля! — усмихна се златокъдрата девойка.

Брам и Отрова също се съгласиха да пийнат чай, макар и само за да спечелят благоразположението на домакина им, който се оказа доста ексцентрична натура (или просто му хлопаше дъската). Тъмнокосото момиче не си даде труд да го разпитва за Йерофанта. Според нея нямаше никакъв смисъл да насърчава заблудите на Мрачин, а и не искаше да се отклонява от основната си цел, която бе намирането на Азалия. Въпреки всичко, Отрова откриваше някаква странна логика в думите му. Нещо, което не можеше да проумее, но което я караше да мисли, че изреченото от него не е лишено от смисъл — макар и не в онзи смисъл, който тя и спътниците й смятаха за общоприет.

— Та бяхме стигнали до двореца… — прокашля се Брам, докато Мрачин сновеше насам-натам в търсене на чаши и всички се бяха отдръпнали до стените на помещението, за да избегнат допира с бодлите от наметалото му.

— Да, да, двореца. Естествено, можете да стигнете до двореца от всяка точка на Владенията, стига да сте си го наумили. Чували ли сте за огневрът? — попита зеленокожият въдичар и размаха една дебела китка зелени растения.

Брам и Пиперено зрънце поклатиха глави. Единствено Отрова беше чувала — тя каза, че въпросната билка се срещала покрай мочурищата, където бе израснала.

— Значи идвате за първи път във Владенията, щом не знаете какво е действието й — заключи Мрачин. — Огневрътът гори по особен начин. Изчаквате слънцето да залезе, запалвате огън, хвърляте вътре китка огневрът и го оставяте да изгори. Получава се това, което някои наричат „пряк път“. Така можете да накарате нещата да се преместват, нали разбирате?

Чернокосата девойка нямаше никаква представа за какво говори, ала това, което чу за прекия път, й хареса. Търпението определено не беше сред качествата, които притежаваше.