Крис Удинг - Отрова

— Искате да отидете в двореца, нали? — попита домакинът им, като изпъна слузестия си врат и ги изгледа с тъжните си воднисти очи. — Добре, но запомнете едно — не можете да промените решението си, когато сигналът вече е изпратен веднъж.

— Да, искаме да отидем — подчерта Отрова.

Пиперено зрънце въздъхна тежко, но не посмя да възроптае. Мрачин хвърли огневръта в разгарящите се пламъци, нарушавайки спокойствието на Андерсен, който се бе наместил удобно до единствения източник на топлина в колибата. Огънят потрепна, ала в следващия миг лумна отново и чернокосото момиче забеляза, че сред черния дим се открояват пурпурни завихряния, а пламъците стават яркочервени в сърцевината си, досущ като разтопени скали.

— Идва — рече Мрачин.

— Кой идва? — попита Брам.

— Кочияшът — отвърна мрачно въдичарят.

— На каляска ли ще се возим? — попита въодушевено Пиперено зрънце, без да забелязва начина, по който зеленокожият им домакин бе произнесъл думата.

— Да — рече Мрачин. — Така ще стигнете право в двореца на повелителя.

Но Отрова никак не хареса тона, с който го каза. Обитателят на къщурката им свари малко чай, а в замяна те споделиха с него част от хранителните си припаси. Чаят се оказа горчив и зелен и вътре плуваха листенца и частички от стъбълцата на билките, но в него имаше нещо запленяващо, което допадна на чернокосото момиче. Същевременно от вниманието й не убягна, че Брам не отпи дори една глътка от своята чаша — явно ловецът на духове не можеше да преодолее недоверието, което изпитваше към странния им домакин.

Мрачин приседна на една от скамейките и бодлите, осеяли наметалото му, потрепнаха като живи. Тясната колибка бе станала необичайно топла и уютна, а от огнището струеше оранжево зарево, което оказваше достоен отпор на настъпващата нощ. Отрова почувства как се отпуска за известно време. Да, домакинът им наистина си беше доста мрачен и тъжен по природа, но пък опасен? Едва ли. Макар че, каза си момичето, във Вълшеблените владения всичко бе възможно.

— Имам един въпрос, Мрачин — рече тя накрая. — Всъщност два. Ти не ми изглеждаш особено щастлив. Никога не хващаш риба и никога не се храниш. И въпреки това стоиш тук от сто години. Та ето ги и въпросите ми: как си се озовал на това място? И защо не си потърсиш друго място за живеене?

Съществото с бодливото наметало надигна бавно главата си, сякаш бе несравнимо тежка.

— Знаеш ли, досега никой не ме е питал за тези неща — замисли се Мрачин. — Защо наистина не се махна оттук? Никой не ме е попитал веднъж дори за цели сто години…

— И? — продължи Отрова. — Защо не го сториш?

— Истината е, че веднъж опитах — сподели зеленокожият въдичар. — И не бих го препоръчал на никого.

— Какво се случи? — поиска да узнае девойката. Мрачин й напомняше за Миногий, който избягваше въпросите й с мъгляви отговори, когато го бе разпитвала за целта на гатанките му. Сега обаче нямаше никакво намерение да остави събеседника си да се измъкне, без да задоволи поне малко от любопитството й. Необикновеният им домакин я изгледа съсредоточено с големите си жабешки очи.

— Може би някой ден ще разбереш сама — изрече след известно време. — Да, ти си от тях. Също като мен. От породата на тези, които обичат да задават въпроси. Сега да отговоря ли на първия ти въпрос? Как се озовах тук? Истината е, че не зная. Един ден просто се събудих тук — това е всичко, което си спомням. От този миг насетне започнах да задавам въпроси, но никой не ме слушаше. Всички искаха да стигнат там, закъдето се бяха забързали, и нито за миг не се спираха да помислят какво всъщност вършат. — Мрачин сръбна шумно от чая си. — Ловенето на риба по цял ден обаче ти дава време за мислене, и аз много мислих. Слушах историите, които хората ми разказваха — хората, които минаваха оттук, — и така разбрах.

— Какво си разбрал? — попита Отрова.

— Как се озовах тук — отвърна Мрачин.

— И как?

— По-добре питай Йерофанта.

— Не можеш ли просто да ми кажеш!

— Не става така — поклати глава зеленокожият въдичар. — Има си закони и порядки, които трябва да се съблюдават и които определят как трябва да се вършат нещата. Но… всяко нещо с времето си. Сега просто е твърде рано.

Отрова стисна ядно зъби, но не каза нищо.

— А втория ми въпрос? — попита тя след малко.

— О, да — присети се Мрачин. — Както ти казах, има си закони и порядки, които трябва да се спазват. Всеки си има своя собствена пътека, по която върви, и своя малка роля, която играе. Ако някой спре да прави онова, което се изисква от него, ще обърка ролите на всички останали. Всички сме свързани като брънките на една верига, нали разбираш? Аз например трябва да остана тук, защото съм този, който знае отговорите. Когато хората се изгубят, те идват при мен и аз ги насочвам. Показвам им прекия път, също както направих и с вас. — Домакинът им сякаш се бе смалил, а жълтият му взор беше вперен в Андерсен, който се преструваше на заспал, но го наблюдаваше крадешком, полупритворил едното си око. — Не бива да се скитам и да напускам тази колиба — когато го направих, хората започнаха да се изгубват, а нещата — да се провалят.