Крис Удинг - Отрова

— Не — отвърна Отрова, вдигайки рамене.

— Е, вече го знаете — заяви Драскин. — Кой е този? — попита в следващия миг секретарят и посочи към четвъртия член на групичката им с перото си.

— Това е Андерсен — каза Пиперено зрънце, вдигна котарака и го притисна до гърдите си.

— Очарователно — отбеляза равнодушно Драскин. Той се завъртя грациозно на пета и закрачи енергично към вратата. — Последвайте ме! Повелителят Ейлтар ще ви приеме веднага.

Голямата зала на двореца на Ейлтар би вдъхнала страхопочитание всекиму, ала когато стигнаха до нея, новодошлите вече бяха обръгнали на чудесата и не се впечатлиха особено. Разходката по коридорите на палата ги бе засипала със зашеметяващи гледки, каквито никой от тях не беше виждал през живота си и пред чието величие всички човешки творения бледнееха. Единствено природата можеше да се мери с майсторството на вълшеблените създания. Пътешествениците вървяха по кристални мостове, простиращи се над главозамайващи бездни, по отвесните стени на които се спускаха шеметни водопади, подобни на искрящи колони. Минаха покрай огромен кръгъл прозорец, който пречупваше слънчевата светлина по такъв начин, че я концентрираше в един ослепително ярък, сияещ в цветовете на дъгата лъч, осветяващ пода пред тях; зърнаха стаи, украсени с толкова живописни гоблени, че дори загрубялото сърце на Брам бе запленено от красотата им, и прекосиха зали, чиито сводове бяха изографисани с такива сложни и мащабни стенописи, че навярно бяха необходими години, за да може човек да ги възприеме в пълния им блясък.

И това не бе всичко, защото по пътя си срещнаха и множество вълшеблени създания — елфи, наяди, самодиви, ундини, блуждаещи огънчета, нимфи и десетки други, чиито имена Отрова не можеше да назове. Те излъчваха някакво студено, неземно изящество, докато минаваха покрай новодошлите, и дори не благоволяваха да удостоят с поглед човешката паплач, оскверняваща териториите им. Чернокосата девойка внезапно се почувства мръсна и недостойна като блатна гадина, допълзяла на изискания бал на някоя принцеса. Вълшеблените владения бяха преизпълнени със съвършенство и красота, а скверните човеци бяха дошли тук, изпотени и вонящи — това бе истинска обида за един свят на хармонията и изяществото. Тези мисли вгорчаваха удивлението й.

— Вие искате да се махна оттук, но и аз го искам не по-малко от вас — прошепна тихичко Отрова. — Все пак вие отвлякохте сестричката ми… а аз просто си я искам обратно.

Както можеше да се очаква и от името й, голямата зала бе огромна. Цялата бе облицована с някакъв синкав, влажен на вид камък и макар и да не бе толкова голяма на ширина, височината й беше зашеметяваща. До голяма степен това се дължеше на обстоятелството, че бе построена във вътрешността на тясна и висока кула и поради тази причина нямаше таван (освен, ако за такъв не се приемеше заостреният връх на кулата, стесняващ се постепенно до остър като игла шпил на стотици метри от пода). Залата се осветяваше от високи и тесни прозорци, а слънчевите лъчи сякаш обливаха най-силно високия подиум, където се издигаше тронът на повелителя на Вълшеблените създания. Самият повелител бе висок два метра и половина и седеше привидно отпуснат на трона си, ала един поглед бе достатъчен, за да се види, че зад тази ленивост всъщност се крие смъртоносна заплаха — по същия начин изглеждаха и големите хищни котки от джунглите. Косата му бе шокиращо огненочервена и изпъкваше ярко на фона на бледата му кожа. Тя изглеждаше преднамерено разрошена и разчорлена, докато се получи търсеният ефект. Утринното слънце разпращаше златисти искри по излъсканата му сребърна броня, която сякаш бе лека като перце и отделните й пластини никога не се удряха една в друга при движенията му. Лицето му имаше същите съвършени и красиви черти като на другите вълшеблени създания, ала очите му бяха несравнимо по-сурови, жестоки и надменни. На изящна поставка до него лежеше дълъг меч, чийто вид свидетелстваше за удивително майсторство — това бе шедьовър, за който дори онзи, който никога не е виждал меч, щеше да каже, че е най-забележителното хладно оръжие, изковавано някога.

Около повелителя бяха застанали различни вълшеблени създания — неземно красиви на външен вид и с неизразимо зли погледи. Те наблюдаваха как Отрова и спътниците й застават пред трона на Ейлтар, водени от Драскин. Секретарят бе изпънат като струна, мазната му коса лъщеше, а устните му бяха изкривени в угодническа усмивка.