Крис Удинг - Отрова

— Ти знаеш — изхриптя старикът. — Дори и да не искаш да го признаеш пред себе си.

— Искам да съм сигурна в това, което зная — натърти Отрова. — Искам да чуя истината от вас.

— Не е ли за предпочитане да останеш в неведение? — попита я Йерофантът. — С течение на времето можеш да забравиш. Да се убедиш, че просто си сглупила и толкова. Така ще бъдеш като всички онези, които никога не си задават въпроси. Като Ейлтар, като Брам и Пиперено зрънце, дори като Чевръстин… Дори и той не знае. Никой освен теб не знае. Само аз и такива като Мрачин, ала те не са никак много. И виж какво се случи с него.

В думите му се криеше съблазън, на която Отрова просто нямаше сили да се противопостави. Искаше й се да закрие очите си с длани, да затули ушите си и да побегне надалеч от всичко това. Искаше да си остане в щастливо неведение. Но това нямаше да е тя. Постъпеше ли така, означаваше да тръгне срещу себе си.

— Кажете ми — прошепна тя.

Мелхерон въздъхна и наведе мрачно глава.

— Всичко — Владенията, повелителите, повелителките, твоите родители и даже ти, Отрова — е една измислица. Всички вие сте плод на моето въображение. Ти, Брам, Чевръстин, Пиперено зрънце, Ейлтар… всички вие играете по моята свирка, независимо дали го искате, или не. Моите думи определят съдбата ви. Аз съм ви сътворил — всичко, което сте били преди, и всичко, което сте сега, е мое творение. Ти, Отрова, си просто един мой персонаж — изключително важен, но въпреки всичко просто персонаж. Казано с други думи, ти си измислица. Моя измислица. Мелхерон надигна глава и я погледна в очите.

— Всичко, което знаеш, Отрова, е една история. А аз съм разказвачът й.

Вътрешната пустота раззина паст, заплашвайки да я погълне цялата. Девойката почувства как силите я напускат и трябваше да се хване за писалището на Йерофанта, за да не падне.

— Аз… аз не разбирам — заекна тя.

— Аз съчинявам истории, Отрова, и ти просто си част от тях — търпеливо повтори старикът. — Съзнавам, че не е лесно да се осмисли, но е така. На Мрачин също не му беше лесно. Той беше част от друга приказка, която написах преди много, много време. Там трябваше да бъде незначителен персонаж, чието предназначение се изчерпваше с това да тласка другите герои в нужното за сюжета направление. Той обаче се вбеси, когато разбра. Не трябваше да го правя толкова съобразителен…

— Лъжете — поклати глава девойката. — Вие не можете… не можете да управлявате света.

Йерофантът се изкикоти.

— Естествено, че не мога. Но мога да управлявам твоя свят, Отрова. Владенията са били създадени в незапомнени времена от първия Йерофант и дори историците не знаят нищо за тази дълбока древност. Оттогава насетне са се сменили безброй негови последователи, всеки от които е разказвал свои легенди и е добавял нови щрихи в общата картина. Както всеки разказвач прекрасно знае, в един момент персонажите започват да живеят свой собствен живот. Историята, част от която бе Мрачин, завърши преди цял век, но сама забелязваш, че той продължава да съществува някъде. Сега виждаш, че целият заобикалящ те свят е просто едно огромно стълпотворение от сказания, живеещи вечно, което се развива по свои собствени закони. От време на време обаче, се налага да се намесваме и да вземаме нещата в свои ръце, за да помогнем на света. — Мелхерон почука с показалец по сбръчканото си чело. — И с това се занимавам аз.

— Това е абсурдно! — възрази отчаяно Отрова. — Вие сте просто един умопобъркан старец!

— В дълбините на сърцето си усещаш, че словата ми са правдиви, Отрова — отвърна й спокойно Йерофантът. — Знаеш го. Ти просто не съществуваше, преди да те измисля. И Черните блата не съществуваха, и твоето семейство, и ловците на духове. Аз ги сътворих. Това са най-скорошните ми допълнения към този свят. Сътворих и теб, защото бе необходима за историята ми. Естествено, Ейлтар е на този свят от доста време и не ми се налагаше да го измислям. Той обаче е също толкова безсилен пред мощта на моите сказания, както и всеки друг… И дори той не знае нищо.

— Защо правите всичко това? — прошепна девойката. Раменете й бяха увиснали, а коленете й трепереха.

— Кое? — попита съвсем невинно събеседникът й.

— Защо ми разказвате всичко това? Защо ме измъчвате по този начин?

Мелхерон я изгледа с уморените си, воднисто жълти очи.

— Защото ти сама го пожела — рече той. — Такъв е характерът ти. Аз те сътворих такава.

Вече не можеше дори да заплаче. Просто нямаше никакъв смисъл.