Крис Удинг - Отрова

Бе изправена пред невъзможен избор. Ако избереше да спаси Азалия и да се прибере у дома, Ейлтар щеше да направи Драскин Йерофант и хората щяха да останат без защитник, а повелителят на вълшеблените създания щеше да има всички възможности да унищожи ненавистния му човешки род. Отрова изобщо не вярваше на приказките му, че в момента има достатъчно важни дела, за да се занимава с човеците. Всички вълшеблени създания бяха лъжци — нали бе чула със собствените си уши разговора между Ейлтар и писаря в двореца. А погинеха ли хората, Отрова и Азалия също щяха да загинат.

Другият вариант също не бе за предпочитане. Да остави Азалия на произвола на съдбата и да се опълчи срещу господаря на всички вълшеблени създания. И каква полза щеше да има от това? Явно в Отрова имаше нещо, което тревожеше Ейлтар — както бе казал Брам, защо иначе щеше да й предлага тази сделка? Тя обаче нямаше никаква идея от какво се боеше червенокосият мъж и как можеше да се възползва от страха му. Можеше ли да се примири с мисълта, че ще обрече Азалия на доживотни мъки, ако в крайна сметка се стигнеше до същия резултат? Драскин пак щеше да стане Йерофант и човечеството да загине.

Тъмнокосата девойка усещаше, че не й достига съвсем мъничко — някакъв миниатюрен, но жизненоважен фрагмент от главоблъсканицата. Откриеше ли го, всичко щеше да се намести и цялостната картина щеше да изпъкне пред погледа й с цялата си сложност. Тя прехвърляше в съзнанието си догадка след догадка, опитвайки се да открие какво ли беше това, което я превръщаше в заплаха за Ейлтар, но всеки път стигаше до задънена улица. Накрая просто остана да седи в мрака, заслушана в тътена на гръмотевиците и бясното тактуване на дъжда. Никога преди не се беше изправяла пред толкова непосилен и жесток избор.

„граби-и-ител…“

Хриптящият шепот, който прозвуча в тъмното помещение, я накара да подскочи от изненада. Миг по-късно съзнанието й бе зашеметено от силата на прозрението, което я връхлетя с кошмарна яснота. Този зловещ глас й бе познат. Асинастра. Отрова скочи на крака и се заозърта изплашено. Ъглите на стаята тънеха в мрак. Изведнъж небето бе прорязано от начупеното копие на ослепителна светкавица и играта на дъждовните капки по стъклото изпълни помещението с танцуващи сенки.

„граби-и-ител…“

Сърцето на девойката се сви. Тя заотстъпва заднишком към прозореца, където имаше повече светлина. Как ли бе успяла да се промъкне тук Асинастра? Имаше само един вход — през стаята на Чевръстин и покрай тролищата на Гругарот, които стояха на стража пред нея. Девойката внезапно осъзна, че след убийството на Йерофанта единствената й защита бе заплахата на Подземния повелител да се разправи с всеки, който дръзне да й причини зло. Сега обаче от това покровителство нямаше никаква полза. Не можеше да разчита и на закона на Амрей — той действаше само веднъж.

„не се опитвай да викаш за помощ“ „на твое място не бих опитвала“ „не, по-добре недей“ „тя всеки миг ще умре“ „никой не ще успее да я спаси“ „никой няма да успее“

Несвързаната, безумна реч на господарката на паяжините сякаш се лееше отвсякъде — даже и от стените. Тъмнокосата девойка нямаше никакво намерение да вика за помощ. И бездруго се съмняваше, че някой ще я чуе през дебелите стени на замъка. Дори и Брам и останалите да успееха, трябваше тепърва да викат тролищата, а витата стълба беше толкова тясна, че едва ли някой от поданиците на Гругарот щеше да успее да се изкачи по нея.

В този миг Отрова най-накрая я забеляза. Асинастра се бе притаила върху една етажерка с книги в далечния ъгъл на помещението, гротескно притисната между тавана и полиците. Черните и очи пламтяха над проядения воал. Девойката прекалено късно се сети какво се бе случило, когато бе погледнала за последен път в тези очи. И сега отново попадна в капана. Тялото й се вцепени от ужас и тя не можеше да помръдне и на милиметър, окована от парализиращия взор на Асинастра.

„ето така“ „не е ли по-добре?“ — изсъска повелителката на паяците и с отвратителни паяковидни движения пропълзя на пода, завъртяла шията си под невъзможен ъгъл, за да не откъсне дори и за частица от секундата поглед от Отрова. Момичето забеляза, че коремът на чудовището изглежда още по-подут в сравнение с предишния път и опъва до скъсване предницата на мръсната бяла рокля. Тя наблюдаваше ужасена как Асинастра бавно пълзи към нея, вперила чудовищния си взор в теменужените й очи. Искаше й се да закрещи, но гърлото и дробовете й отказваха да й се подчинят. Окована като пленница в затвора на собственото си тяло, Отрова можеше единствено да чака, докато изчадието се приближаваше към беззащитната си жертва.