Крис Удинг - Отрова

Тъмнокосата девойка сякаш усещаше с кожата си тревогата и съчувствието им. Това едва ли би допаднало на предишната Отрова, ала нещата явно се бяха променили. Тя изведнъж си даде сметка, че Пиперено зрънце, Брам и Чевръстин са нейни приятели — при това единствените, които имаше. Изпитваше привързаност дори към котката. Беше се откъснала от света на детството с неговата самота и отчуждение, за да поеме по трънливия път на съзряването, и най-неочаквано бе срещнала тези хора, за които си струваше да се държи. Да, беше преминала през много изпитания и бе насъбрала много болка, но поне бе открила тези четирима приятели. Може и да не се чувстваше като част от човечеството, но определено принадлежеше към хората.

Тази мисъл навярно би я утешила в други времена, но сега сякаш я разкъса на части. Да, можеше да спаси сестра си, но прекрасно знаеше какво ще се случи, ако планът на повелителя на вълшеблените създания се изпълни. Въпреки онова, което й беше казал Ейлтар, с влизането на Драскин в покоите на Йерофанта човечеството щеше да се лиши и от последния си закрилник. Тогава нищо нямаше да попречи на вълшеблените армии да нахлуят в Човешките владения и да предприемат поголовно изтребление.

В същото време Отрова не можеше да се отърси от усещането, че е виждала и другаде онова момиче, което й показа Ейлтар. Да, тогава тя изглеждаше по-различно, но въпреки това чернокосата девойка бе сигурна, че е същият човек. Дали бе възможно да наслагва образа на сестричката си върху съвсем различен спомен? За съжаление нямаше как да узнае със сигурност.

— Нещо не ми се връзва — рече Чевръстин. — Защо изобщо трябва да ти предлага това? Съмнявам се, че другите повелители и повелителки ще дръзнат да му се противопоставят.

— И аз си задавам същия въпрос — съгласи се Отрова. — Каква вреда мога да му причиня аз?

— Е, очевидно го застрашаваш по някакъв начин — предположи Брам. — Иначе не би ти отправил това предложение. Явно просто иска да те махне от пътя си.

— В цялата тази работа има нещо… — рече замислено Отрова. — Нещо, което пропускаме.

Но нито тя, нито останалите обаче, можеха да се сетят какво.

Най-лошото от всичко бе това, че тъмнокосата девойка не можеше да им разкаже за онова странно парченце от главоблъсканицата, което те бяха изтрили от паметта си. Само тя си спомняше какво се бе случило, когато бе на прага на смъртта и цялата история бе започнала да се разпада, и само тя знаеше, че живее в приказка. Нещо повече — това беше нейната приказка. Бе разбрала това, защото светът просто отказваше да съществува без нея.

Но нали Йерофантът си мислеше, че той пише историята й, а сега беше мъртъв. Кой тогава стоеше зад всичко това? Ако изобщо стоеше някой?

„Някога вярвала ли си в Бога, Отрова? Добре де, какво му е толкова различното сега?“

Брам й беше казал това, докато лежеше в постелята на Чевръстин, потресена от откровенията на Мелхерон. Може би ловецът на духове беше напълно прав. Може би никога нямаше да узнае кой или какво стои зад всичко това. А може би авторът на тази приказка също като нея вярваше, че всеки е господар на собствената си съдба и в същото време се съмняваше в това. В крайна сметка обаче, всичко това бе едно безсмислено умуване, от което нямаше кой знае каква полза в този момент. Отрова се чувстваше свободна и истинска. Можеше някой друг да определя избора й, но ако тя вярваше, че това е нейният избор, нямаше да има никаква разлика. Не можеше да каже със сигурност кое от двете беше вярно. Дори и непрекъснато да се опитваше да предугади действията си, пак нямаше да разбере. Сега трябваше да направи тежък избор. Вариантите бяха два — или да обрече сестра си на вечни мъки, или да постави под заплаха цялото бъдеще на човечеството.

От задната част на стаята на Чевръстин започваше тясна и тъмна вита стълба. Закътана между камината и отрупаната с книги библиотечка, тя почти не се забелязваше. Водеше към помещение, наречено от Антиквария „стаичка за размисъл“ — малък кабинет с пожълтели карти по стените и отрупана с книги маса. Едната стена и таванът бяха направени от дебело стъкло и оттам се откриваше изглед към суровия скалист пейзаж, заобикалящ замъка. Назъбените планински вериги се простираха докъдето поглед стигаше, озарявани от краткотрайните проблясъци на мълниите и бичувани от непрекъснатия дъжд.

Именно тук Отрова реши да остане насаме със себе си и да потъне в размисъл. Не можеше да вземе това решение, като поиска съвет от приятелите си; имаше нужда да остане сама. Девойката се разположи в едно масивно старо кресло, разположено срещу потискащата панорама. В помещението не бе запален нито един фенер, но това изобщо не я притесняваше — Отрова обичаше студените сенки, лепкавия мрак отвън и ослепителните експлозии на светкавиците. Сълзите на дъжда пълзяха по стъклото и хвърляха искрящи отблясъци по лицето на девойката, създавайки впечатлението, че тя плаче.