Крис Удинг - Отрова

— Ами принцеса Париаза? Тя защо би…

— Мелхерон беше много стар и навярно съвсем скоро щеше да умре. Мога да предположа, че Париаза е възнамерявала да се омъжи за новия Йерофант — Драскин. Сигурно това е било част от сделката им. Така тя ще може да съхрани властта си. Колко е просто, не мислиш ли? Това обаче е само една моя теория. Мога да заповядам на секретаря си да ми каже истината, но според мен е по-добре да не го правя. Мисля, че вие, човеците, наричате това „право да се мълчи и да не се отговаря на въпроси“.

Тъмнокосата девойка се загледа в лицето на събеседника си. Жестоките му очи, красивите му и в същото време остри черти, огненочервените му коси… Ненавиждаше го от дъното на душата си. Ох, колко го ненавиждаше само!

— Защо ми казваш всичко това? — попита тя.

— За да спечеля доверието ти — каза повелителят на вълшеблените създания. — Може да съм коварен и безпринципен, но не аз съм виновен за убийството на Йерофанта. Освен това имам още едно предложение за теб.

Момичето не реагира по никакъв начин на думите му. Ейлтар остави бокала, стана на крака и отиде в другия край на стаята. Там махна с ръка и въздухът сякаш внезапно застина и заблестя, след което се завихри и постепенно започна да се сгъстява, придобивайки форма. Отрова затаи дъх.

Пред нея стоеше момиче на нейната възраст, облечено в елегантна черна рокля. Русите й коси бяха завързани на плитка, която се спускаше по гърба. Беше хубава — определено по-хубава от Отрова, — но не бе някаква превзета и наконтена красавица. Изкусно нанесеният грим подчертаваше още повече привлекателността й. Девойката стоеше със сведена глава, сплела пръстите на покритите си с дълги черни ръкавици ръце. В нея имаше нещо до болка познато на Отрова, но колкото и да напрягаше паметта си, тя не можеше да си спомни къде бе виждала това лице.

— Кое е това момиче?

— Засрами се, Отрова! — усмихна се Ейлтар. — Не можеш ли да познаеш собствената си сестра?

Краката на тъмнокосата девойка се подкосиха и тя усети как всичките й сили я напускат изведнъж. Сега разбра защо момичето й изглеждаше толкова познато. Същите очи, същият нос… Приликата беше неоспорима, просто тя не можеше да си представи малката си сестричка голяма, защото я помнеше единствено като бебето в кошарката. Азалия обаче бе пораснала. Мъничките ръчички и краченца се бяха издължили и невинното пухкаво мъниче бе останало в миналото. Според вътрешния часовник на Отрова бяха минали само няколко седмици, но очевидно времето се бе изкривило неимоверно с пътешествията й между различните Владения. Съдейки по външния вид на сестра си, от отвличането й бяха минали дванадесет години или дори повече.

Отрова усети как от очите й бликват сълзи и ги изтри с рязко движение на ръката си. Дванадесет години, откраднати от нея. Дванадесет години, през които можеше да бъде до Азалия, да я гледа как расте, да си играе с нея и да й помага да върви по трудните пътища на съзряването. Сестричката й беше най-близкият й човек в семейството и тъмнокосата девойка тайно си мечтаеше, че двете ще станат неразделни приятелки. Така най-накрая щеше да се отърси от самотата си. Ейлтар обаче бе разбил всички тези надежди на пух и прах. Значи това беше тайният коз, който бе крил в ръкава си през цялото време…

— Тя не е тук — произнесе червенокосият мъж с хладен глас. — И не може да ни види. Ти не можеш нито да я докоснеш, нито да говориш с нея.

Отрова не можеше да откъсне поглед от призрака на сестра си. Вече бе открила толкова много черти от пухкавото мъниче в прелестното златокъдро създание, че се чувстваше не на себе си от преживения потрес.

— Защо! — въздъхна тежко тя. — Защо я отвлече?

Повелителят на вълшеблените създания се разсмя.

— А защо изобщо отвличаме човешки деца? За развъждане, естествено. За да имам под ръка идеален кандидат за мястото на Йерофанта. Похищаваме ги, когато са още малки, и ги отглеждаме, като следим дали ще развият подходящите качества. Някои връщаме обратно малко след като сме ги отвлекли, а други остават завинаги при нас. Ние развъждаме хората, както се развъждат животни — отбираме и засилваме тези черти, които са необходими на един добър Йерофант. Драскин например е продукт на дълга, дълга поредица от експерименти. Той е изключителен, почти идеален екземпляр — предан на своя повелител, интелигентен, безжалостен, достатъчно образован и опитен, за да заеме тази длъжност… — заизброява червенокосият мъж, след което внезапно се усмихна: — О, не се тревожи — твоята сестра още не сме я… използвали. И може би изобщо няма да се стигне дотам.