Крис Удинг - Отрова

Залата се изпълни с възмутени възгласи, а девойката забеляза как върху лицето на Ейлтар се спусна сянката на тревогата. Повелителите и повелителките чуваха за първи път за кражбата на книгата.

— Претърсете покоите на Ейлтар и Париаза — рече Отрова — и навярно ще открием отговора.

— Възразявам! — извика повелителят на вълшеблените създания и в помещението мигом се възцари тишина.

— Да не би да криеш нещо? — изръмжа господарят на тролищата.

— Ни най-малко — усмихна се презрително Ейлтар. — Но мисълта разни гадни тролища да ровичкат из нещата ми ме изпълва с неописуемо отвращение.

Този път ропотът, който се разнесе сред присъстващите, бе направо оглушителен. Чернокосото момиче потръпна. Не биваше да хвърля подобни оскърбления сред такава непредсказуема публика, особено като се имаше предвид, че вече не можеше да разчита на закрилата на Йерофанта. Никой не беше неуязвим в едно владение без повелител.

— Почакайте! — извика Отрова и слабият й глас учудващо успя да усмири тълпата. — Почакайте! Зная какво трябва да се направи. Изпратете Антиквариите. Те не са на ничия страна и ще се отнесат с най-голямо внимание към принадлежностите ви!

Ейлтар се замисли за миг.

— Само без този — каза и посочи с пръст към Чевръстин, който стоеше сред тролищата. — Иначе съм съгласен. Можете да претърсите както моите покои, така и покоите на принцеса Париаза, но едва ли ще намерите книгата на Мелхерон там. А междувременно ние — всички ние — ще останем тук, докато проблемът не бъде разрешен.

— Съгласен съм — избумтя гласът на Гругарот.

Пазителите на Древността напуснаха залата, за да изпълнят поръчението си. Останалите нямаха друг избор, освен да чакат завръщането им.

Възникналата ситуация беше доста напрегната. Отрова погледна към принцесата на ериадите, която беше обвинила в убийството на собствения й съпруг. Не беше лесно да осъдиш такова прелестно създание, но абсолютната увереност във вината й просто не й позволяваше да постъпи другояче. Тъмнокосата девойка се обърна към Брам, Пиперено зрънце и Чевръстин. Златокъдрото момиче кършеше притеснено пръсти, а другите я наблюдаваха с мрачни изражения на лицата си.

„Как стигнах дотук? — замисли се Отрова. — Какъв е смисълът на всичко това? Просто исках да си върна Азалия. Ако това наистина е просто една история, как ли ще се развие занапред? И кой я пише, след като Мелхерон е мъртъв? Вече нищо не мога да разбера.“

— Е, какво пък — наруши мълчанието Ейлтар след известно време. Той изпъчи покритите си със сияйни сребърни доспехи рамене и дари насъбралото се множество с не по-малко ослепителна усмивка. — След като нямаме какво друго да правим, освен да чакаме, и при положение, че не се съмнявам в невинността ни, ви приканвам да обсъдим още един въпрос. Всички присъстващи се заслушаха с интерес.

— Йерофантът умря, без да посочи свой наследник. Такова нещо не се е случвало преди. Длъжни сме да определим нов Йерофант. Ето защо предлагам всеки от нас да издигне своите кандидати.

— …Йерофантът трябва да има човешка кръв… — прошепна Умбиликус. — … така повелява законът…

— Абсолютно вярно — съгласи се Ейлтар. — Така и ще бъде. Ще си изберем кандидати от Човешките владения. Нека всеки от вас потърси нашир и длъж най-великите и най-мъдри мъже и жени. В най-скоро време ще се съберем отново и ще решим заедно кой да бъде новият Йерофант.

Това предложение се стори справедливо на по-голямата част от повелителите и повелителките и те се съгласиха, макар и с известна неохота.

— И тъй, многоуважаеми повелители и повелителки, позволете ми да ви представя своя кандидат — произнесе Ейлтар с тържествен тон. — Признавам, че се подготвих предварително, в случай че възникне подобна неприятна ситуация. Човешкият живот е толкова кратък, не мислите ли? Просто трябва да се въоръжим с търпение.

Кандидатът направи крачка напред и Отрова усети как земята сякаш изчезна изпод краката и. Сега всичко се изясняваше. Парченцата от главоблъсканицата се бяха наредили по местата си.

„Йерофантът трябва да има човешка кръв, спомни си тъмнокосата девойка. Но никой не казваше дали кръвта му трябваше да бъде изцяло човешка.“

— Повелители и повелителки, радвам се да ви представя своя предан секретар Драскин — обяви Ейлтар, а Отрова се олюля и почувства, че всеки миг ще се строполи в несвяст на пода. Повелителят на вълшеблените създания я изгледа със злорад блясък в очите и тя мигом разбра какви бяха намеренията му. „Той ще ни изтреби до крак. Ще ни изтрие от лицето на света. Целите Човешки владения.“