Крис Удинг - Отрова

— Вярно! — възкликна Чевръстин и скочи на крака. — Права си!

В този момент някой похлопа на вратата и Пиперено зрънце подскочи стреснато. Антикварият се намръщи и отиде да отвори.

На прага стоеше Драскин, както винаги облечен като за парад, със зализани коси и излъскани до блясък очила. Той се усмихна злорадо, разкривайки малките си остри зъбки.

— Тук ли е Отрова? — попита писарят. — Моят повелител Ейлтар иска да поговори с нея.

Наложи се да я уговарят дълго, докато девойката се съгласи да пристъпи в покоите на Ейлтар. Повелителят на вълшеблените настояваше за лична среща без никакви свидетели. Отрова заяви, че в никакъв случай няма да отиде сама, въпреки уверенията му, че нищо няма да й се случи. И как можеше да бъде сигурна в своята безопасност, при положение, че Ейлтар веднъж вече беше нарушил обещанието си?

В крайна сметка самият Гругарот реши да я придружи, съпроводен от десетина тролища. Не ги пуснаха да влязат в покоите на Ейлтар, но поне им разрешиха да останат отвън. Подземният властелин обеща на тъмнокосото момиче, че само да изкрещи веднъж, отрядът му веднага ще нахълта вътре, за да я защити. Това не подейства кой знае колко успокояващо на Отрова — ами ако нямаше време да изкрещи? Единственото, на което се надяваше, бе, че повелителят на вълшеблените би трябвало да се въздържи (поне засега) от такова явно убийство, най-малкото заради заплахата на Гругарот, която никак не беше голословна. Масивните тролища имаха всички шансове да нахълтат в покоите му, преди стражите да успеят да ги спрат.

Вратата зад нея се затвори и Отрова остана сама с Ейлтар. Помещението бе украсено с множество гоблени, които да скрият студените черни стени и макар и да не бе обзаведено тъй бляскаво и разточително като двореца на Ейлтар, излъчваше вкус и елегантност. Повелителят на вълшеблените създания седеше на украсено с изящна дърворезба диванче — едновременно спокоен и готов за нападение като хищна котка от джунглата — и държеше бокал с вино в ръка. Девойката приседна на отсрещното диванче. Известно време двамата се гледаха над светилника от пъстроцветно стъкло, в който се мяташе и жужеше блатно духче. Блатно духче! Девойката искаше да се изсмее. Всичко бе започнало с блатните духчета…

— Ти си един ужасен трън в петата ми, Отрова — каза бавно червенокосият мъж.

— Радвам се да го чуя — отвърна момичето.

Устните на повелителя се изкривиха в ехидна усмивка и той я изгледа над ръба на бокала си, докато отпиваше от виното.

— Знаеш ли, твоето малко… обвинение усложни много нещата за мен. Всичко щеше да протече гладко и спокойно, ако не беше ти. Сега повелителите и повелителките ми създават само проблеми. Мислят си, че аз съм убил Йерофанта и искам да сложа своя марионетка на мястото му.

— А нима не е така? — попита Отрова.

— Естествено, че не е така — заяви Ейлтар. — Аз просто се възползвах от възникналата ситуация. Подготвях се за подобен развой на събитията в продължение на толкова години, колкото вие, човеците, не можете да си представите. Но не съм кроял никакви планове да убивам Мелхерон. — Събеседникът й отново отпи от виното си. — За разлика от Драскин — добави той. Тъмнокосата девойка се усмихна пренебрежително. Въпреки страха, който пораждаше у нея близостта с врага й, лицето й продължаваше да изразява презрение. Това беше най-добрата й защита.

— Ако искаш, ми вярвай, ако искаш — недей — продължи повелителят, — но според мен на Драскин просто му е дотегнало да чака. Той никога не би могъл да се издигне в йерархията на вълшеблените създания заради смесената си кръв. Поради тази причина и аз го наричах „мелез“ — усмихна се Ейлтар. — Драскин е неимоверно амбициозен. Ще трябва добре да го наглеждам.

— Нима очакваш да ти повярвам? — повдигна вежда девойката. — Че не си знаел нищо за убийството?

— Уверявам те, човешко девойче, че случилото се беше изненада както за теб, така и за мен. Казах истината, когато заявих, че не съм получил кинжала на повелителката Асинастра от теб. Признавам, че ти възложих тази задача, защото си мислех, че изобщо няма да се справиш. Обаче очевидно си успяла и, както твърдиш, си дала кинжала на Драскин. Подозирам, че той го е връчил на повелителката Париаза, а тя го е забила в гърба на Йерофанта. Както виждаш, самият кинжал не е бил толкова важен за плановете на секретаря ми. Всеки обикновен нож би свършил същата работа. Но когато си се върнала с двузъбия кинжал, който както всички знаят, принадлежи на Асинастра, той е зърнал прекрасна възможност да отклони подозренията на другите властелини от себе си. Просто една щастлива случайност — сигурен съм, че секретарят ми е планирал убийството на Мелхерон години преди ти да се появиш. Драскин е умен и много добре е преценил ситуацията — бил е сигурен, че не мога да предложа друг кандидат за мястото на Йерофанта. Без съмнение е знаел, че ще издигна именно него.