Крис Удинг - Отрова

Появата на Гругарот само засили всеобщия ужас, овладял присъстващите. Той обяви, че свиква извънредно съвещание на господарите в главната зала на замъка, на което трябваше да присъства и Ейлтар.

Никой не пренебрегна поканата, защото в такива времена дори най-незначителното на пръв поглед събрание можеше да се окаже съдбоносно.

Всички повелители и повелителки се събраха под големите каменни сводове на залата и застанаха в кръг сред масивните колони, поддържащи тавана. Огромният железен полилей, който висеше от центъра му, озаряваше фантастичното сборище. Придворните от кортежите наблюдаваха господарите си отстрани, заели позиции в прилежащите на помещението галерии, а неизменният дъжд атакуваше с неугасим устрем високите прозорци от двете страни на залата. Най-накрая всички се бяха събрали.

— Тук сме, Гругарот — подхвърли с насмешка Ейлтар. На кръста му висеше мечът Мигхогнимар и повелителят на вълшеблените създания се наслаждаваше на мисълта как тази гледка просто вбесява господаря на тролищата. — Дойде време да ни разкриеш причината, поради която сме се събрали тук. Нещо важно ли имаш да ни кажеш?

Гругарот изръмжа предупредително, смръщи страховитите си вежди и стисна ъгловатите си челюсти.

— Отрова — избоботи той, — пристъпи напред.

Тъмнокосата девойка така и стори. Пиперено зрънце я бе стиснала за ръката, опитвайки се да й вдъхне кураж, а Брам положи покритата си с ръкавица длан върху рамото й. Сетне Отрова трябваше да си пробие път през тълпата от всевъзможни джуджери, гноми, тролища и людоеди, докато се добере до Гругарот. Девойката изглеждаше толкова дребна и нищожна на фона на повелителите и повелителките, които я гледаха отвисоко, но в същото време бе твърде непокорна и дръзка, за да се изплаши от тях.

— Пак ли тази! — въздъхна Ейлтар. — Ако знаеш колко си ми омръзнала!

Гругарот изобщо не го удостои с внимание.

— Бъдете свидетели — прогърмя гласът му из залата. — Това човешко момиче и спътниците й се намират под моята закрила. Никой да не се опитва да им причини зло.

Отрова имаше чувството, че никой не чу тези думи. Повелителите и повелителките чакаха с безизразни физиономии да видят какво ще се случи по-нататък. Погледът на тъмнокосата девойка обходи присъстващите: безплътният труп на Умбиликус, който се рееше във въздуха; огнената снага на повелителя на демоните, увенчана с огромни рога и копита; огромният голем Гом, който приличаше на могъщо дърво; неземно красивата Париаза, вдовицата на Йерофанта… Имаше и други, които не разпознаваше, ала Асинастра отново отсъстваше. Дали господарката на паяците се бе върнала във владенията си, защото съзнаваше възможността да я обвинят в убийството на Мелхерон? Или се спотайваше някъде наблизо, чакайки удобна възможност да изравни резултата?

Въпреки сделката, която бе сключила с Гругарот, Отрова не се чувстваше в по-голяма безопасност. В замяна на закрилата му тя му бе предложила помощта си, за да отмъсти на заклетия си враг. Просто и ясно. Но отвореше ли веднъж устата си пред тези чудовища, щеше окончателно да подпише смъртната си присъда. Тогава Ейлтар и всичките му съюзници щяха да поискат смъртта й на всяка цена.

Защо изобщо правеше това? Защо просто не изчезнеше? Не, Отрова знаеше отговора на този въпрос. Ако не се разправеше с повелителя на вълшеблените създания сега, той щеше да я издирва и преследва, докато не я погуби. Тя просто знаеше твърде много. Не биваше да забравя и Азалия. Ако не успееше да уличи Ейлтар в убийството на Мелхерон, червенокосият мъж никога нямаше да върне сестра й.

А Отрова вече не можеше да си представи лицето на Азалия, без да зърне в съзнанието си черните очи на подхвърленика.

— Аз зная кой е убил Йерофанта — заяви тъмнокосата девойка с изненадващо за самата нея звънлив и силен глас. — Вината за това носят Ейлтар, повелителят на вълшеблените създания, и Париаза, принцесата на ериадите.

В залата се вдигна невъобразим шум. Придворните в галериите също се включиха в ропота, като част от тях се възмущаваха на наглостта на нищожната девойка, дръзнала да обвини един повелител, а други я поддържаха. Ейлтар бе най-могъщият и влиятелен повелител — може би най-могъщият в момента, — но далеч не всички го обичаха. Той имаше редица врагове и изявлението на Отрова разпали в тях надеждата за дългоочакваното възмездие.

Що се отнася до обвиняемите, те останаха невъзмутими. Повелителката Париаза си даде вид, че изобщо не е чула думите на тъмнокосата девойка, и само се взираше в нея с бездънните си, неземно сини очи, а на лицето на Ейлтар бе застинала високомерна, презрителна усмивка. Той вдигна ръка, призовавайки събралите се за тишина, и сякаш по команда всички замлъкнаха едновременно.