Крис Удинг - Отрова

Процесията се приближи до масивни двойни врати, охранявани от двадесет вълшеблени воини със сурови продълговати лица, от които струеше единствено зло. Тролищата се спряха и изгледаха кръвнишки заклетите си врагове, но те запазиха каменните си изражения, демонстрирайки абсолютна непоколебимост.

— Това момиче носи отговор за вашия повелител — изрече властелинът на тролищата с глас, напомнящ далечен подземен трус.

Вълшеблените стражи не помръднаха от местата си и нарочно изчакаха, докато поведението им не стана оскърбително за тролищата. Едва тогава застанаха в шпалир и единият от тях обяви:

— Повелителят Ейлтар ви очаква.

С тези думи вълшебленият страж открехна леко едното крило на вратата.

Отрова си пое дълбоко дъх, опитвайки се да успокои галопиращия ритъм на сърцето си, и пристъпи напред.

За разлика от предишния път сега червенокосият мъж не си почиваше на дивана, а седеше сред сумрака в дъното на помещението, държейки бокал за вино в ръка. В огнището гореше огън, запален съвсем наскоро, и Отрова виждаше отблясъците от пламъците в очите на Ейлтар. Тя се огледа мълчаливо наоколо. На масата имаше гарафа с вино, пълна наполовина, и още един бокал.

— Готова съм да отговоря на предложението ти — рече девойката.

В същия миг Отрова почувства как гърлото й се свива и от очите й бликват сълзи. Беше толкова жестоко и несправедливо да я принуждават да прави подобен избор. Каквото и решение да вземеше, тя губеше. И в двата случая щеше да й се наложи да живее с бреме на сърцето си, а съвестта й да я терзае до края на живота й. Искаше й се да се разкрещи на Ейлтар, да го попита как може да играе такива жестоки игри с нея, защо изобщо прави това, толкова ли му харесва да се гаври със сърцето й… Така обаче само щеше да покаже слабостта си, а сега беше най-неподходящото време за това. В момента трябваше да демонстрира сила, а не слабост.

— Аз… — започна, но гърлото й беше пресъхнало. Не можеше да избяга от този договор. Тя си даде сметка, че протака, че се опитва да спечели още поне секунда или минута, през които да намери някакъв изход от трудното положение. — Може ли да си сипя малко вино? — попита тя.

Домакинът й обаче я наблюдаваше съсредоточено от дъното на стаята, без да каже нищо. Отрова се поколеба за момент, след което се приближи до гарафата и си наля вино в празния бокал. Сетне вдигна чашата, доближи я до устните си и… ръката й застина във въздуха.

Повелителят на вълшеблените създания продължаваше да гледа там, където бе стояла преди малко, а не там, където бе сега.

— Ейлтар? — извика го по име девойката. Никакъв отговор.

Тя бавно се пресегна и остави бокала на масата, присвивайки очи, за да разгледа по-добре безмълвния си домакин. От мястото, където се намираше, не можеше да види много. Устремът, с който дъждовните капки връхлитаха върху прозорците, сякаш се бе утроил.

Отрова вдигна фенера с блатното духче и пристъпи внимателно напред. С всяка крачка, която правеше към Ейлтар, страхът й растеше. Боеше се, че всичко това ще излезе някакъв отвратителен номер, боеше се от… и тя не знаеше от какво. В гърдите й се разперваха пипалата на някакво ужасно предчувствие, но тя все още не разбираше смисъла му.

Когато я деляха само няколко крачки от червенокосия мъж, девойката вдигна светилника на нивото на очите си.

Изцъклените очи на Ейлтар се взираха с празен поглед във вратата. Кожата му бе ужасно бледа. Ръката му едва държеше бокала, където аленееха последните капки вино. „Виното!“ — помисли си момичето. Изведнъж замъкът бе разтърсен от едновременното проблясване на мълния и гръмотевичен грохот, и за един кратък миг Отрова зърна нещо в устата на червенокосия мъж. Тя се наклони по-близо, като не смееше дори да диша, нямаше никаква представа какво би могло да означава това.

В този миг между изстиналите устни на Ейлтар изпълзя тлъст дългокрак паяк. Отрова изписка тихичко и отскочи назад. Отвратителната гадина бе последвана от втора, която залази по бузата на мъжа и се скри в косата му. През това време първият паяк се спусна по брадичката и изчезна под сребърната броня, покриваща гърдите на повелителя.

Отрова заотстъпва изплашено назад. Асинастра. Господарката на паяжините си беше отмъстила. Повелителят на вълшеблените създания бе мъртъв.

Отрова бе изгубила способността си да мисли рационално. Разсъдъкът й сякаш бе пометен от пороя, бушуващ в черепа й, и тя можеше единствено да се взира в мъртвото тяло на вълшебленото създание, което се беше превърнало в обект на омразата й, а сега бе замлъкнало завинаги. Само преди час, когато бе отпивал от същото това вино, което го беше погубило, Ейлтар изглеждаше неуязвим и непобедим… препятствие, което просто не може да бъде преодоляно. Тя никога не бе предполагала, че повелителят на вълшеблените създания може да бъде победен. Всичко, на което се бе надявала, бе някак си да успее да го уговори да й върне онова, което и бездруго й принадлежеше по право.