Крис Удинг - Отрова

„Но в крайна сметка загина от отрова. В един или друг смисъл“ — помисли си девойката.

Онзи кратък момент на злост, когато бе решила да каже на Асинастра кой всъщност я бе изпратил да открадне кинжала, бе повлякъл след себе си цяла верига от събития, завършили с гибелта на врага й. Убийството на Йерофанта означаваше, че за момента Владенията му са лишени от повелител и никой от намиращите се там не е в безопасност; господарката на паяжините явно се бе възползвала максимално от това. Тъмнокосата девойка никога нямаше да узнае как точно Асинастра бе успяла да се добере до Ейлтар, но фактът си беше факт. Въоръжена с търпението на паяците, които управляваше, тя бе изчакала най-удачния момент за атаката. И когато Асинастра бе дошла при Отрова в стаичката за размисъл на Чевръстин, повелителят на вълшеблените създания вече е бил мъртъв. Нямаше нищо чудно в това, че зловещата жена се бе смилила над девойката; нали вече бе разчистила сметките си с истинския виновник за кражбата на кинжала.

Отрова се замисли какво следваше от това и как трябваше да постъпи. Смъртта на Ейлтар променяше всичко. Съотношението на силите придобиваше толкова различен характер, че девойката не можеше да реши какво да стори по-нататък. В края на краищата изборът как да действа бе направен вместо нея. Тя чу някакъв глас от другата страна на вратата. Познаваше го много добре. Драскин. Изведнъж я обхвана див, панически ужас. Ами ако секретарят я завареше тук сама с мъртвия му господар? Какво ли щеше да си помисли? И по-важното — как ли щеше да постъпи? Част от нея я съветваше да остане тук и да се срещне с Драскин, като му обясни спокойно какво бе сторила Асинастра, ала тази част — смелостта й — вече се бе изчерпала, докато момичето се мъчеше с непосилния избор между сестра си и съдбата на всички хора…, който, между впрочем, се оказваше безсмислен на фона на последните събития.

Тя се втурна да бяга. Покоите на Ейлтар се състояха от няколко стаи и девойката се хвърли към първата врата, попаднала пред погледа й. Още само секунда и вече щеше да е твърде късно, защото двойните врати, водещи към коридора, се отвориха широко.

— Не ме интересува кой е при него, въпросът не търпи никакво отлагане. Гнусни тролища, какво сте се накачулили в коридора като просяци?

Вратите се затвориха. Отрова се озърна изплашено наоколо и видя, че се намира в нещо като малко преддверие. Тук имаше още един диван, бюфет и маса. Високи стреловидни прозорци, наполовина закрити от тежки, стигащи чак до земята кадифени драперии, гледаха към бичувания от бурята планински пейзаж. Нямаше други врати, освен тази, през която беше влязла. Девойката се вкопчи в единствения шанс за спасение, който имаше, и се скри зад алените завеси.

— Повелителю мой, моля ви да ми простите, задето ви безпокоя, но двамата с повелителката трябва спешно да поговорим с вас — занарежда бързо Драскин. — Ситуацията става все по-сложна и аз… ние… с цялото си уважение към вас, искаме да ви предложим… да ускорим встъпването ми в длъжност като… Повелителю? Отрова изтръпна при мисълта за неизбежното, което предстоеше. — Повелителю мой? Защо седите на тъмно? Добре ли сте, Ваше величество? Продължително мълчание.

— Той е мъртъв — чу се глас, напомнящ за шумоленето на листата в слънчев летен ден, и тъмнокосата девойка разпозна повелителката Париаза.

— Как така мъртъв? — изсъска секретарят. — Мъртъв? Но той не може да умре. Не и сега! Не и сега!

Гласът му бе станал още по-тънък и писклив от гнева и разочарованието.

— И въпреки това е така — отвърна принцесата. — Уви, делото ни ще остане незавършено.

— Не! — изкрещя Драскин и скръцна ядно със зъби.

— Ще те чуят — предупреди го Париаза. Вероятно имаше предвид мъжете, които стояха на пост отвън. — Хайде, вземи се в ръце, преди да им съобщим.

— Да им съобщим? Имаш предвид, да им кажем? Не! В никакъв случай! Не още. Къде е онова момиче? Казаха ми, че е тук.

Отрова чу трополенето от стъпките на секретаря, който очевидно бе започнал да обикаля от стая в стая. Повелителката на ериадите се движеше безшумно, сякаш се рееше във въздуха. Тъмнокосата девойка се замисли дали да се хвърли към вратата, но не й достигна смелост да го стори. Докато се колебаеше, мъжът и жената се върнаха и влязоха в преддверието, където се криеше. Отрова затаи дъх и дори сърцето й спря да бие за миг от страх. Драскин и Париаза стояха на няколко крачки от нея и единствената преграда между тях и момичето беше завесата от алено кадифе. Някъде в далечината удари гръмотевица и почти веднага нова ослепителна мълния раздра нощното небе.