Крис Удинг - Отрова

Това беше твърде много, твърде много, за да го възприеме веднага. Осъзнаването обаче си запробива път с неумолима сила и съвсем скоро достигна до сърцевината на забуления й от болката разсъдък. Вълшеблените създания бяха върнали сестра й. Нима всички тези изпитания, страдания и болка бяха напразни? И Азалия през цялото време си е била вкъщи?

Тогава прозрението внезапно я осени. Всички парченца от главоблъсканицата застанаха по местата си и Отрова си спомни къде бе виждала девойката, която й бе показал Ейлтар.

Това беше същото момиче, което Отрова бе видяла в Щитоград — момичето, запътило се към Чайкино. Момичето, на което бе възложила да предаде посланието до родителите й. Не бе никак чудно, че непознатата изглеждаше толкова странно, че погледът й бе някак отнесен и имаше изнурен вид. Тя не помнеше нищо, но все пак бе успяла да намери пътя към дома. Отрова така и не я бе попитала за името й и в това се криеше цялата жестока ирония на съдбата. Защото, ако го беше сторила, непознатата клетница щеше да отвърне: „Азалия“.

Един-единствен въпрос и пътешествието на Отрова щеше да завърши малко след като бе започнало. Нямаше да напуска Човешките владения и нямаше да се срещне с Миногий, Скелетната вещица, повелителя на вълшеблените създания или Йерофанта. Ако нещата се бяха развили другояче и Отрова се бе сетила да попита… Ех, защо не се бе сетила да попита. Ами ако Азалия бе разпознала в нея по-голямата си сестра, въпреки че я бе виждала за последен път преди дванадесет години. Или ако Азалия бе попитала защо Отрова ще изпраща послание до Сечко и Лайкучка, вместо само да я изгледа с онези празни, безразлични очи? Навярно тя не помнеше имената на родителите си. А дори и да помнеше, щеше ли изобщо да каже нещо?

Но как би могла да се досети Отрова — как и двете биха могли да се досетят, — когато дори не подозираха, че една седмица във Вълшеблените владения се равнява на дванадесет години в света на хората? През това време Азалия се бе превърнала от четиригодишно мъниче, което спеше в кошарка, в красива девойка. Бе пораснала сред вълшеблените създания и те я бяха прогонили, след като бяха установили, че не отговаря на изискванията им.

Отрова, която се бе отправила в търсене на похитената си сестра, всъщност я бе намерила преди доста време, без изобщо да подозира за това.

Тя се опита да си поеме дъх, за да изкрещи — донякъде, за да извика Гругарот и тролищата му, но най-вече, за да даде отдушник на безутешната мъка и неистовата ярост, които тази чудовищна несправедливост бе посяла в душата й, — ала нищо не се получи. Явно гърлото й не можеше да издаде и звук, след като Драскин я бе сграбчил за шията. Междувременно мъжът се надвеси над нея със запотено и пламнало от злоба и гняв лице. В ръката си държеше нож — дълъг, закривен нож със страховито острие. Само че Отрова бе прекалено погълната от скръбта и болката, за да почувства каквото и да било. Заплахата в ръката на писаря изобщо не я интересуваше, защото в сърцето й не бе останало място за страх.

— Любов моя — изрече Париаза и изведнъж се появи иззад рамото на Драскин, а ефирното й златно-сребърно одеяние грееше като неземен ореол около нея. — Не бива да правиш това.

— И защо не? — изграчи той. — Мислиш ли, че ще я оставя да живее след всичко, което ни причини?

— Налага се — отвърна принцесата на ериадите. — Нали помниш книгата?

— Книгата… на Мелхерон… е у вас? — изхриптя момичето. Естествено! Антиквариите бяха претърсили покоите на Ейлтар и Париаза, но не и тези на секретаря.

— Затваряй си устата! — кресна й Драскин и я заплаши с ножа.

— Не бива да я убиваш — продължи да го умолява вдовицата на Йерофанта. — Така само ще навредиш на всички нас.

Отрова положи всички усилия да прогони мъглата, спуснала се над съзнанието й, и да проясни мислите си. Моментът бе от жизненоважно значение. Тук се случваше нещо, което тя все още не разбираше, и животът и зависеше от това, дали ще успее да разбули загадката, или не. Защо бе толкова опасна за тях? Защо не биваше да я убиват и да приключат веднъж завинаги с нея? И по какъв начин всичко това бе свързано с книгата на Мелхерон?

— Защо не трябва да я убивам? — изсъска Драскин, сякаш бе прочел мислите на девойката.

Той я хвана за брадичката със свободната си ръка и я накара да се изправи, притискайки я към стената. Движението размести счупеното й ребро и тя за малко да изпадне в несвяст от прилива на изгаряща болка. Не можеше да повярва, че на света може да съществува толкова силна агония. Никой не бе в състояние да издържи подобно мъчение, ала ето че въпреки всичко бе още жива.