Крис Удинг - Отрова

Отрова се усмихна, докато го наблюдаваше. Старият своенравен мечок бе заспал на поста си. И понеже за първи път от доста време насам девойката се чувстваше в безопасност, тя реши да последва примера му и да потъне в тъй необходимия за възстановяването й сън.

При третото си събуждане Отрова усети на гърдите си някаква тежест. Отвори очи и видя Андерсен, сгушен на кравай върху дебелото одеяло, което я покриваше. Котаракът надигна муцунка, усещайки, че е будна, и примигна с красивите си зелени очи, след което измяука приветствено. В следващия миг в стаята влетя Пиперено зрънце и щом видя, че е дошла на себе си, заплака от радост и вълнение. Отрова се усмихна немощно. Златокъдрата девойка ни най-малко не се беше променила.

Тя бързо възвръщаше силите си под неуморните грижи на своите приятели и на Антиквариите, които познаваха всички тънкости на изкуството на изцеляването. Казаха й, че е оживяла най-вече благодарение на Париаза, която бе използвала вълшеблените си сили, за да излекува раните, нанесени й от Драскин. Въпреки това животът й бе висял на косъм. Естествено, никой не си спомняше как светът едва не се бе разрушил, когато писарят на Ейлтар бе забил ножа си в тялото й. Също като предишния път, съзнанията им бяха заличили всички спомени за случилото се, защото човешката памет имаше свойството да изтрива услужливо онова, което хората не искат да знаят. Нищо. Това и бездруго не беше толкова важно.

Независимо от болките и слабостта, Отрова се чувстваше истински щастлива. Тя се наслаждаваше на компанията на Чевръстин, Пиперено зрънце, Андерсен и Брам. Никога досега те не се бяха събирали заедно просто така, заради желанието да бъдат един до друг. Все ги свързваше някаква цел, някакво търсене, нещо неотложно и необходимо, в името, на което те се хвърляха срещу опасностите, които трябваше да преодолеят. Сега обаче и четиримата бяха тук и тъмнокосата девойка отново усети онова чувство на съпричастност и принадлежност, на което така и не бе успяла да се наслади в детството си. И никакви усложнения не помрачаваха радостта й. Е, от време на време сънуваше кошмари, в които Драскин забиваше отново и отново кинжала си в плътта й, но това само правеше миговете на пробуждането още по-сладостни и безценнни.

Когато укрепна достатъчно, за да може да се храни седнала в леглото (поднасяха й главно ароматни бульони и супи), Чевръстин й разказа всичко. В интерес на истината, тя и сама се досещаше какво се бе случило, но друго си беше да го чуе от такъв сладкодумен разказвач. Антикварият й разправи как Гругарот и тролищата му чули виковете на принцеса Париаза, как преодолели съпротивата на вълшеблените стражи и нахълтали в покоите на Ейлтар тъкмо навреме, за да спасят живота на Отрова. Що се отнася до повелителката на ериадите, тя изчезнала, вероятно възползвайки се от суматохата, и никой не я бил виждал оттогава.

Книгата на Мелхерон била намерена от Антикварните в покоите на Драскин. Наложило се да я търсят доста дълго, докато успеят да я открият. Ако не знаели, че е там, едва ли щели да си я възвърнат изобщо. Съдържанието на книгата се пазеше в най-строга тайна, но Чевръстин знаеше всичко. Отрова бе узнала това от новия блясък, появил се в очите му. Там се четеше възхищение. Упование. Надежда. Засега обаче не й се искаше да мисли за тези неща. Тя дори не знаеше какво означава да бъдеш Йерофант, нито пък дали искаше да се нагърби с тази отговорност, или не. Този въпрос бе надвиснал над главата й като мрачен буреносен облак. Всъщност не беше точно така. Имаше още един облак. Азалия. Сестра й бе изгубена за нея.

Отрова изпрати един от Пазителите на древността в Чайкино, за да провери как са родителите й и да узнае какво се бе случило със сестра й. Когато Антикварият се завърна, известията, които донесе, се оказаха напълно предсказуеми и потвърдиха опасенията й, защото тъмнокосата девойка бе започнала да привиква към изкривяванията във времето между различните Владения. Животът в света на хората си продължаваше както преди. Пратеникът на Отрова бе проучил внимателно всичко и се бе завърнал, без да разкрие на никого тайната си мисия. Той не бе казал на Сечко и Лайкучка, че голямата им дъщеря е жива и здрава, защото тя самата го бе помолила за това. Според нея старите рани не биваше да бъдат отваряни отново.

Азалия действително се бе върнала в Чайкино — точно две седмици след изчезването си и момента, в който Отрова се бе отправила да я търси. Никой не бе смутен от обстоятелството, че бе отвлечена като четиригодишно дете, а се връщаше като шестнадесетгодишна девойка. Това бе нещо обичайно за вълшеблените създания — от тях можеше да се очаква всичко. Важното бе, че се е върнала, а подхвърлени-кът беше изчезнал. Цялото селище отпразнува това събитие. Жителите на Чайкино благодаряха на съдбата, задето се бе смилила и бе върнала клетата рожба у дома й, и никой не се сещаше да прокълне същата тази съдба, която бе откъснала момичето от семейството му, заграбвайки толкова години от живота му. И в това нямаше нищо изненадващо — обитателите на Черните блата винаги виждаха само светлата страна на нещата и си затваряха очите за жестоката трагедия, която представляваше животът им.