Крис Удинг - Отрова

Остана така в продължение на часове. Откъде трябваше да започне? Какво да направи? Как би могла да завърши написаното от последния Йерофант, при положение, че не знаеше откъде бе започнал той и докъде бе успял да стигне преди смъртта си?

„Но нали пишеше моята история — помисли си Отрова. — А кой познава моята история по-добре от мен самата?“

Тя започна да прелиства цялата книга. Никъде нямаше текст — не се виждаше дори една-единствена буквичка. Накрая Отрова отново отгърна на началната страница.

„Нито една история не може да бъде прочетена, докато не бъде завършена“, спомни си тя. Мелхерон си мислеше, че пише история, която описва как бъдещата му ученичка се изтръгва от мъртвилото на Черните блата и преодолява всевъзможни трудности и препятствия, докато стигне до замъка му. Вероятно по-нататък щеше да се разказва за това как той я обучава и в крайна сметка тя се превръща в негов наследник. Но приказката се беше променила, защото Йерофантът бе убит. И макар че смисълът на историята трябваше да остане същият, сега девойката щеше да я разкаже по своему. В края на краищата, това си беше нейната история, и след като бе стигнала до своя край, трябваше да бъде записана. И тя започна да пише.

„Имало едно време една девойка, която живеела в блато и се наричала Отрова.“

Не виждаше думите, но знаеше, че са там; знаеше го с такава убеденост, сякаш бе в състояние да ги прочете. Не изглеждаше зле като за начало. Отрова доближи перото до хартията и думите сякаш полетяха сами — изливаха се с такава бързина, че девойката не смогваше да ги запише. Сякаш книгата вече бе написана веднъж и ръката й се плъзгаше върху запечатаните там изречения. Всичко беше толкова лесно и толкова естествено, че на лицето й грейна щастлива усмивка, тя се приведе над страницата и перото й започна да се движи още по-бързо и непринудено.

Тя пишеше, пишеше, пишеше… По някое време Чевръстин й донесе нещо за хапване, за да се подкрепи, и тя започна да се храни с една ръка, за да не прекъсне потока от думи, които буквално извираха от съзнанието й, струяха от крайчеца на перото й и се отпечатваха на хартията. Антикварият беше безмълвен като статуя, защото се боеше да не наруши по някакъв начин творческия процес. Сетне Отрова узна, че е писала без прекъсване два дена и две нощи, но това време бе прелетяло за нея като един миг. Тя бе възобновила делото на Мелхерон и когато отгърна на последната страница от книгата, с ужас разбра, че е дошъл моментът за последните й изречения. Дебелият том обаче бе успял да побере всичките й мисли.

Приказката й бе стигнала до своя край. Вече всички щяха да могат да я прочетат. Това обаче беше само първата й история. Какво бе казал Чевръстия във Великата библиотека? „Някои хора имат много истории.“ Краят на тази приказка беше само началото. Със завършването на този труд Отрова щеше да стане действително новия Йерофант, а й предстояха толкова много неща. Човешките владения продължаваха да гъмжат от вълшеблени създания. Те бяха изтикали хората в мочурищата и скалистите планински усои и съплеменниците й не смееха да напуснат жалките си обиталища. Всичко това трябваше да се промени.

Отрова щеше да напише сказание за герой, който да оглави борбата и да отвоюва онова, което принадлежеше по право на хората. Това щеше да бъде история за това как човечеството отново възвръща потъпканата си гордост. Най-големият кошмар на Ейлтар… за който Отрова възнамеряваше да стори всичко възможно, за да го превърне в реалност.

Когато и последните думи от приказката бяха записани, девойката изрисува красива завъртулка и щом положи последния щрих, текстът изникна пред очите й. Буквите, изписани с невидимото мастило, станаха черни, и историята се появи на бял свят. Отрова погледна към разтворените страници на дебелия том и от гърдите й се отрони тежка въздишка. Всичко, което бе преживяла, беше тук. Тук, в тези изречения, бе вплетена цялата й мъка, цялата й радост, цялата й душа… Беше ги заключила между тези две корици. Дали и тя самата бе заключена между незримите корици на някакъв том, написан от друг, по-висш Йерофант? А той от своя страна да е творение на трети Йерофант… и така до безкрайност?

Може би да. А може би не. Всъщност нямаше друг избор, освен да се примири с тази реалност, която й беше предоставена. И бездруго я чакаше толкова много работа.

Затвори внимателно книгата и погледна към изящно украсената релефна корица. Сега там се бе появило заглавие. Девойката усети как устните й потрепват в неволна усмивка.