Крис Удинг - Отрова

Ала времето има елегантното свойство да нарежда незабележимо нещата по местата им и да взема конкретни решения, без хората да си дават сметка за това. Потънала в занятията си, Отрова се учеше, учеше и продължаваше да отлага решението си, докато един ден не разбра, че вече е направила своя избор. Тя бе позволила на всички останали да я смятат за бъдещ Йерофант, запазвайки в тайна от тях правото да се откаже, но изведнъж осъзна, че тя също бе повярвала в това. Тя също смяташе, че ще стане Йерофант. Тази роля бе прилепнала като мантия за раменете и й прилягаше идеално. Решението беше взето. Скоро след това Брам ги напусна. Отрова го умоляваше да остане да живее в замъка, но въпреки смущението му (лицето му пламна и той заломоти някакви извинения), ловецът на духове остана непреклонен.

— Тук просто няма какво да правя — разпери ръце мъжът накрая. — Аз съм обикновен човек, Отрова. Не ми е мястото сред всичките тези книги. Заработих си честно трите суверена — колко отдавна беше, а? — и искам да ги похарча. Ще си купя една къщичка в планините, където никой няма да ме притеснява и ще мога да остана сам със себе си. Мисля, че изпълних задачата си. Време е да получа награда за труда си.

Девойката се усмихна тъжно.

— Четири суверена — каза тя. — Предложих ти още един, за да дойдеш с мен в къщата на Мийб, не помниш ли? Тогава ти ми отказа, но после така или иначе дойде. Значи ти дължа още една монета.

— Четири суверена — произнесе гордо ловецът на духове и нави крайчеца на мустака си около пръста си. — Та аз вече съм толкова богат, че няма да се наложи да работя до края на живота си!

— Толкова ми се иска да останеш, Брам — въздъхна Отрова и го прегърна силно. Мъжът отвърна на прегръдката й и за пръв път не се смути от това.

— Времето дойде — избоботи глухо той. — Ти вече нямаш нужда от такъв старик като мен.

— И за теб ще има приказка, Брам — обеща девойката. — Аз сама ще я напиша.

Очите на ловеца на духове се замъглиха от напиращите сълзи.

— Пази се, момиче — каза той и я напусна завинаги.

След заминаването му Пиперено зрънце беше безутешна. Типично за характера й обаче, само след три дни тя забрави за скръбта си и отново запърха като безгрижно птиченце. Двамата с Андерсен бяха решили да останат в замъка. Отрова бе изключително радостна от този факт и почти не се разделяше със златокъдрата девойка.

Именно Пиперено зрънце дари душата й с истинска утеха. Азалия скиташе някъде из жестокия свят, навярно изгубена завинаги, но поне Отрова не бе сама. Сега тя се сещаше със срам и угризения за момента, когато бе поискала да оставят златокъдрото момиче в дома на Скелетната вещица. Тогава единствено благородството и добротата на Брам я бяха убедили да промени решението си. Оттогава насетне Отрова се бе превърнала в нещо като по-голяма сестра на Пиперено зрънце, а русокосата девойка й беше близка като кръвна роднина. Всъщност дори по-близка, защото Отрова винаги се бе чувствала някак отчуждена от родителите си, а и така не бе успяла да опознае истински Азалия поради крехката възраст, на която я бяха отвлекли. Пиперено зрънце се нуждаеше от някой, който да се грижи за нея, а пък тъмнокосата девойка искаше да полага грижи за някого.

Без самите да го осъзнават, между тях възникна силна връзка, а когато Отрова узна за второто изчезване на Азалия, тази привързаност стана още по-дълбока. Отправяйки се в търсене на изгубената си сестра, тъмнокосата девойка най-неочаквано бе намерила друг близък човек и сега приемаше Пиперено зрънце за своя сестра, въпреки че нямаха кръвно родство. Беше изгубила Азалия, но пък срещна Пиперено зрънце. И може би, в известен смисъл, това бе съвсем справедлива размяна.

Имаше и радост, и печал, но в края на краищата мигът, от който Отрова толкова се страхуваше, настъпи. Повече не можеше да отлага. Покоите на Мелхерон вече бяха нейни, но тя все още не бе влизала в най-голямата стая. С тази зала бяха свързани прекалено много лоши спомени. Там бе видяла Йерофанта за първи път, там той беше разбил на пух и прах всичките й илюзии за света само с няколко изречения и пак там Париаза бе забила кинжала на Асинастра в гърба му.

Отрова се приближи до писалището на Мелхерон, където последният Йерофант бе открит мъртъв, и седна в креслото. Пред нея лежеше разтворена книга с празни страници. През цялото това време никой не се бе осмелил даже да я докосне. Дъждът барабанеше по стъклото на големия кръгъл прозорец, а в огнището танцуваха оранжеви пламъци. Тъмнокосата девойка взе перото в едната си ръка и го потопи във воднистата прозрачна течност, която Мелхерон бе използвал вместо мастило.