Крис Удинг - Отрова

— Какво става? — озъби се той. — Какво правиш?

— Нали ти казах — прошепна девойката с тържествуваща нотка в гласа си. — Не можеш да ме убиеш. Това е моята приказка.

— Любов моя, послушай я! — извика Париаза.

— За нищо на света! — кресна мъжът и отново заби кинжала в тялото на момичето. Този път я намушка в стомаха и острието хлътна в плътта й чак до дръжката. Отрова изкрещя, когато студената стомана раздра вътрешностите и. Някогашният секретар на Ейлтар издърпа ножа и тя видя, че той е плувнал целият в кръв. Девойката се олюля и щеше да падне върху убиеца си, ако той не я бе сграбчил отново за гърлото с желязната хватка на пръстите си. В тялото й не бяха останали никакви сили, за да му окаже съпротива. Една сълзичка се търкулна по бузата й и капна на каменния под. Отрова си помисли, че сълзата ще премине през плочките, защото подът бе станал почти прозрачен и постепенно се разтваряше във въздуха като призрачно видение. Той едва ли би могъл да издържи и тежестта им, което само доказваше, че и те се бяха превърнали в привидения. Очите й започнаха да се изцъклят, но тя успя да види как косата на Драскин пада на цели кичури, как острите му зъби се откъртват от венците и политат към земята, как от ръката, в която държеше кинжала, бяха останали само костите… Някъде зад гърба му Париаза се мъчеше с последни сили да се изправи на крака.

— Спри! — извика тя. — Ще убиеш всички ни!

Ала огънят на лудостта пламтеше с пълна сила в погледа на Драскин.

— Тя няма да ни победи! Тя не е нищо повече от едно човешко изчадие!

— Ти си… вече… победен — промълви Отрова и го дари с кървава усмивка. — Давай. Довърши започнатото. Последна ще се смея аз.

Мъжът нададе яростен вой и замахна за трети път с ножа си. В същия миг обаче повелителката на ериадите се хвърли към него, стиснала собствения си кинжал в някога красивата си длан, и го заби с всичка сила в шията на своя любим. Целият свят сякаш внезапно потрепери и застина.

— Искам да живея — прошепна тя.

Очите на Драскин се разшириха и той залитна назад, притиснал ръце към гърлото си. Отрова се строполи тежко на пода. Убиецът й продължаваше да се взира в нея, сякаш не възлюблената му, а тя бе забила кинжала в шията му. Той се опита да каже нещо, но вместо думи устата му избълва кървава пяна, която потече по брадичката му. Сетне очите му се подбелиха и Драскин се стовари с трясък върху тоалетката, намираща се зад него.

Малкото преддверие изведнъж се бе изпълнило с множество шумове — виковете, ехтящи в коридора, се смесваха с кънтящите удари, които тролищата нанасяха по вратата към покоите на Ейлтар. Мобилизирайки последните си сили, Отрова се помъчи да надигне глава и видя, че Париаза се е привела над нея — красивата принцеса се бе превърнала в изпит скелет, а от неземно сините й очи бликаха кристално чисти сълзи. Ръцете й бяха положени върху двете прободни рани на Отрова. В следващия миг тролищата нахълтаха в покоите на Ейлтар, а Гругарот се надвеси над нея като тъмен облак. Той започна да й говори нещо, ала тъмнокосата девойка не разбираше какво се опитва да й каже. Струваше й се, че става все полека и по-лека, досущ като перце, и ето че най-накрая се откъсна от земята и се зарея в непрогледния мрак…

Сиянието на фенера проникваше през ресниците й под формата на неясни многоъгълници.

После се върнаха и другите й възприятия — като бои, нанасяни върху платно от четката на художник. Съзнание, памет, болка. Поне болката вече беше в границите на поносимото. Отрова усещаше съприкосновението на тежките гънки на дебелото одеяло с кожата на ръката си. Беше толкова изтощена, че не можеше дори да отвори очите си, ала усещаше, че в помещението имаше и още някой, освен нея. Беше жива. Засега това й беше напълно достатъчно. По някое време девойката отново заспа.

Следващия път, когато се събуди, тя неволно отвори очи. Намираше се в малка тъмна стая, а четирите каменни стени сякаш надвисваха заплашително над нея. Пламъчетата на фенерите потрепваха и хвърляха треперливи отблясъци из сумрачното помещение, а някъде високо над замъка продължаваше да бушува вечната буря. Някой седеше до нея и по дишането му момичето разбра, че това е Брам. Тя завъртя леко глава и се намръщи при внезапното пробождане — превързаните й ребра още я боляха. Ловецът на духове седеше на един стол до леглото й и носеше същите кожени одежди, с които бе облечен и първия път, когато го бе видяла в Чайкино. На главата му се мъдреше неизменната му широкопола шапка, а ръцете му бяха скрити от дебелите ръкавици. Главата му бе клюмнала напред и мъжът дремеше, похърквайки тихичко.