Крис Удинг - Обсебването на Елейзабел Крей

— Другите камъни, онези, за които каза, че нямат собствено значение, те са ти посочили разни неща, нали? — настоя Таниел.

— Казаха ми кой ще оживее и кой ще умре, както и къде ще стане това — отвърна Джак. — А в един от случаите ми съобщиха и за начина.

— Не можеш да скриеш това от нас! — каза Таниел.

— Така трябва — заяви Джак с гърления си глас. — Необходимо е, защото ако променим нещо, то неизбежно ще промени и останалите събития. Мога да спася живота на един от вас, а и той самият след това ще умре така или иначе и ще се провалим! — Той изръмжа при последната дума, което накара Елейзабел да подскочи. — Пред нас има път. Странно е, не мислите ли, че детектив Карвър предложи същия план на действие? Една сила, по-висша от нас, ни насочва в борбата срещу вештиците. Няма връщане назад.

— Няма никаква висша сила, момче-дявол! — каза Таниел ядосано. Той се изправи на крака. — А аз няма да стана пионка в ничии ръце — нито на някой човек, нито на вештица, нито пък на каквото и да е създание.

— Не говоря за никакво създание — каза Джак. — Говоря за силата, създала физиката на Вселената, силата, която кара времето да тече бавно напред, а не нещата да се случват изведнъж, силата, която движи планетите. Нейните оръжия са съвпадението, невероятното, случващото се. Тя е там, когато един човек спира, за да вдигне монета, изпусната от друг човек десет дни преди това, и неговата бъдеща съпруга се блъска в него, а след петстотин години тяхното поколение управлява половината свят. Там е и когато случаен коментар кара ученият да се замисли: „Ами ако…“, а десет години след това открива лек за покосяващата всичко наред чума. Тази сила е толкова могъща и всеобхватна, че онова, което наричаме хаос е просто малка част от нейния ред, който е толкова голям, че не може да се види. Няма име, макар да се нарича от хората по определен начин — съдба и предопределеност. Но тя е това, което е… редът. Ние може и да избираме собствени пътеки, но редът винаги е пред нас. Това е път. Това е пътят.

Карвър се обади пръв.

— Кой си ти, момче-дявол?

— Аз съм просто инструмент, също като Елейзабел — отвърна той. — Видях пътя напред и трябва да ви придружа по него. Това е редът. Вдигнете господаря Крот. Той все още няма да умре.

Арманд вдигна просяка и Крот се изправи, клатушкайки се. Кожата му бе придобила сивкав оттенък, а на гръдния си кош имаше тъмно и неприятно петно. Той погледна Таниел и момчето-дявол ядосано.

— Мога да продължа — каза той. — Мога да продължа.

Думите бяха излишни. Беше им поставена задача и те се заеха с изпълнението й.

Станцията на улица „Каледония“ беше в развалини, рухнала сякаш под тежестта на силния порой. Преди двадесет години един от небесните кораби бе пуснал бомба и до този момент раната не бе излекувана, но скелетът на сградата бе толкова стабилен, че оттогава досега изглеждаше непокътнат. Ниската квадратна сграда, която се намираше сред останките, се бе наклонила навътре към центъра, тъй като почвата под нея се бе слегнала след експлозията. Тя бе пропита от влага и от дупките сред тухлите по паважа течеше вода.

Само минута след напускането на леговището на Свещения таласъм групичката бе станала вир-вода, но те бяха благодарни за това, че срещу тях не се бе изправило нещо по-страшно от изплашена котка по краткия им път между църквата и станцията на метрото. А и поне дъждът бе пропъдил проклетата мъгла. Крот дишаше хрипливо и учестено, но вървеше, опрян на масивната ръка на Арманд, който го придържаше. Ловците и детективът бяха приготвили пистолетите си, готови да стрелят при необходимост. В центъра на защитния кръг с бърза крачка вървяха момчето-дявол и Елейзабел.

Сърцата на всички бяха свити от мрачно предчувствие след онова, което им бе казал Джак. Знаеха, че някои от тях щяха да умрат. На никого не допадаше идеята, че действията им бяха продиктувани от някакъв висш план, който решаваше кой да бъде принесен в жертва и кой не. Дали пък момчето-дявол не бе нарушило реда, като им бе издало тази информация? Или пък това бе част от посоченото от камъните? Трябваше ли той да им го каже? Всеки от тях разсъждаваше трескаво върху тези въпроси, но никой не бе в състояние да им отговори. От време на време хвърляха погледи, в които се четеше омраза, към сляпото момче — инструмента в ръцете на техния манипулатор. Дали пък не ги бе излъгал, за да ги накара да изпълняват онова, което им нареди? Имаха ли смелостта да се изправят срещу него, да му се противопоставят?