Крис Удинг - Обсебването на Елейзабел Крей

Те пристъпваха между ръждивите релси, а чакълът хрущеше под ботушите им. Студът тук долу бе направо непоносим и мокрите им дрехи засилваха усещането още повече, докато накрая зъбите им не започнаха да тракат. Вървяха в тунела, в гърлото на метрото. Скоро те преминаха оттам с лампите си и оставиха улица „Каледония“ отново сама със своите духове и спомени.

Елейзабел мислеше единствено за това колко й трудно да се придвижва стъпка след стъпка сред студената ноемврийска нощ, тъй като температурите под земята бяха още по-ниски. След бягството от „Редфорд Ейкърс“ у нея се бе загнездила омраза към студа. Именно поради тази причина се бе облякла топло при напускането на покоите на Крот. Но въпреки това стихиите сякаш се бяха наговорили срещу нея. Дъждът я бе измокрил до кости и сега направо се вледеняваше.

Таниел вървеше редом с нея. Тя се бе притиснала към топлото му тяло, но той не я бе прегърнал както й се искаше. Усещаше как самият той трепереше, борейки се да прикрие собствените си тревоги. С всяка следваща стъпка ставаше все по-студено, като че ли кръвта им се смразяваше.

Стъпките им бяха съпроводени от непрекъснато ръмжене и сумтене. Преследвачите им не бяха много надалеч и дори повторният изстрел на Кейтлин ги задържа само за няколко минути. Те бягаха от светлината, пълзейки ниско долу, близо до стените. Но нито ловците, нито момчето-дявол усещаха нещо, което да ги наведе на мисълта, че бяха нещо повече от обикновени вълци.

— Вълци — обади се Крот в опит да се пошегува. — Най-сетне нещо създадено от Бога, което ще умре, ако го застрелям.

Стигнаха до станцията на улица „Холоуей“ съвсем неочаквано. Тунелът внезапно свърши и те се изправиха лице в лице с един влак. Беше замръзнал на място по този начин и никога повече не бе помръднал. По линията нямаше ток, за да го захрани. Оттогава насам бе започнал да ръждясва, прозорците му бяха изпочупени и сега се издигаше пред тях, пуст и празен.

Таниел вдигна лампата си нагоре и светлината се плъзна по платформата, която се намираше до релсите.

Качиха се на нея, близо до притихналата фигура на влака. Между стената на тунела и машината имаше малко разстояние, през което успяха да се проврат. Засегнатите от бомбите стени бяха хлътнали навътре с течение на времето. След тях се понесе ниският вой на вълк. Той отекна сякаш бе стенание на призрак. Арманд се огледа нервно, зъбите му тракаха.

— Идват — изведнъж каза Кейтлин. В отговор в тунела се разнесе вой.

— Сигурно са няколко дузини — каза Карвър.

Не бе необходимо някой да им казва как да постъпят, в душите им все още имаше нещо от примитивните хора — инстинктът за самосъхранение, заложен в страха, който проговаряше при воя на глутница вълци. Побягнаха. Първият вълк се промъкна през дупката, преди да успеят да изминат и половината от разстоянието до другия край на станцията. Там имаше още един свод, който щеше да ги отведе по-нататък по линията Пикадили. Той изскочи от мрака в светлината на лампата, с изплезен език и въпреки че първият изстрел на Кейтлин го пропусна, този на Таниел бе точен. Вълкът се свлече на земята, прострелян във врата.

Показаха се още три, преди звукът от изстрелите да бе престанал да отеква сред стените.

— Елейзабел! — извика Таниел. — Заведи останалите в тунела. Ние можем да ги задържим.

Елейзабел се подчини. Тя и останалите побягнаха, оставяйки Кейтлин, Таниел и Карвър да се заемат с приближаващата глутница. Таниел запрати лампата си по вълците. Тя се пръсна и по платформата се разля ивица горяща мазнина. Независимо че бе паднала доста далеч, за да възпре трите вълка, идващи към тях, светлината щеше да ги улесни при стрелянето, а и щеше да отблъсне глутницата. Трите пистолета гръмнаха и на земята се строполиха три вълка.

Те видяха как от другата страна на огъня се събраха и останалите хищници. Кехлибарените им очи присветваха на фона на светлината. Кейтлин се обърна, за да види къде бяха спътниците им. Бяха стигнали до релсите от другата страна на влака.

— Да изчезваме ли? — попита тя.

— Мисля — обади се Карвър, — че би било разумно. Те хукнаха да бягат, но вълците тръгнаха след тях като по сигнал. Минаха през пламъците, козината на някои от тях започна да пуши, а други заприличаха на огнени кълбета, водени от зверски глад, скимтящи и виещи. Таниел, Кейтлин и Карвър се обърнаха, обзети от ужас, и започнаха да отстъпват назад и да стрелят по дяволските горящи създания, които препускаха срещу тях.