Крис Удинг - Обсебването на Елейзабел Крей

Едно бе сигурно — беше успял да ги впримчи в плана си. А дали говореше истината, или самият той си играеше с тях като с кукли на конци, нямаше как да разберат.

Приближиха към порутената сграда, към онова, което бе останало от входа, водещ под земята. От дълго време насам бяха свикнали с мисълта, че метрото е непристъпно през нощта. Тогава вештиците превземаха тунелите. Повечето станции бяха като крепости, които имаха за цел да възпрат нежеланите нощни посетители и да ги задържат под земята, за да не излязат на повърхността. Улица „Каледония“ обаче бе бомбардирана по време на Унищожението, когато вештиците тъкмо бяха започнали да се появяват, и за късмет на ловците, никога не се бе възползвала от тези укрепления. Затова оттам бе лесно да се влиза и излиза. Но вештиците така или иначе не стигаха толкова далеч по линията Пикадили. Поне не и преди. Все пак кървавата роза над Стария квартал ги бе направила по-дръзки отвсякога и хората в града не знаеха какво да очакват.

Пръв в станцията влезе Таниел, пробивайки си път през широка цепнатина в тухлената стена, обрасла с рядък бръшлян. Отвътре тя представляваше голяма и куха пещера, в която отекваше шумът на дъжда отвън.

От пукнатините в тавана се изливаха тънки струйки пода, която течеше по-силно от голямата дупка в центъра. Трябваше да газят в насъбралите се локви, докато водата се оттичаше на улицата отвън или пропадаше надолу в пропастта на пода. Отвън луната бе скрита от облаци и зрението им се бе изострило, но не дотолкова, че да виждат всичко.

Кейтлин запали лампата си и останалите я последваха. Влажният въздух се изпълни с мириса на горяща мазнина. Пламъкът се плъзна по сгромолясаните колони, купчините с отломъци и мрачните врати. Фоайето с билетните каси бе широко и ниско. Някога бе представлявало голяма и просторна зала, но сега бе пълно с изпопадали камъни и не изглеждаше по този начин. Бомбата бе паднала точно над него, беше пробила покрива и експлодирала, пропуквайки пода и разтваряйки бездна навътре в земята.

— Ето там — обади се Елейзабел, сочейки към една врата със златист надпис ВЛАКОВЕ. Кейтлин погледна Таниел въпросително. Той поклати глава. Усещането му за вештици не се бе пробудило. Тя му се доверяваше. Той определено бе по-чувствителният от двамата.

Пристъпваха внимателно напред през разрушения коридор, далеч от дупката в пода в центъра. Прескачаха греди и каменни опори. Никой не бе съвсем сигурен дали мястото, на което стъпваше бе напълно безопасно. Усещаха, че във всеки един момент подът можеше да се отвори и да ги погълне. Но той издържа и те минаха под един свод, навлизайки в дълъг, каменен тунел, който слизаше надолу към едно стълбище. Елейзабел усети лека клаустрофобия при слизането надолу. Пред и зад тях бе тъмно като в рог. Единственият им щит срещу мрака бе лампата. Не се виждаше нито края, нито началото. Можеха да си представят, че слизането щеше да продължи вечно, плочките щяха да се повтарят до точката, в която светлината им щеше да изчезне, обричайки ги на смърт. Тя се почувства малка и непотребна — ужасяващо уязвима сега, когато Тач вече не бе в нея. Сега вештиците нямаше да я пощадят.

Сякаш усещайки за какво си мислеше, Таниел се обърна през рамо и й се усмихна окуражаващо. Тя му отвърна.

Най-сетне стълбите свършиха и тунелът се простря пред тях. Избелели знаци сочеха пътя към релсите, две успоредни релсови линии, едната водеща на североизток към парка Финсбъри, а другата — на югозапад към Хамърсмит. Само дето вече нямаше влакове.

— Трябва да поемем по този път — заяви Таниел.

В тунела зад тях се разнесе ниско ръмжене, което ги накара да замръзнат по местата си. Те се обърнаха едновременно в посоката, от която се чу звукът. Към тях гледаха три чифта очи, които с всяка следваща тиха стъпка ставаха все по-големи и пронизващи.

Кейтлин насочи пистолета си натам и стреля. Звукът от изстрела бе оглушителен заради тясното пространство. Арманд изрева и си запуши ушите, но успя да чуе силното скимтене, което последва. Очите ги нямаше.

— Ще се върнат — каза Кейтлин. — Страхът им няма да ги държи настрани за дълго.

Елейзабел й хвърли укорителен поглед. Трябваше да ги предупреди, преди да стреля. Крот се опита да успокои Арманд, който скоро престана да циври. Сега господарят на просяците изглеждаше по-немощен отпреди. Сивкавото петно на гърдите му постепенно растеше, покривайки по-голяма част от тялото му. Само бъдещето щеше да покаже дали щеше да издържи, докато му бъде оказана помощ. Онова, което каза момчето-дявол да върви по дяволите, помисли си Таниел. Когато стигнем до небесния кораб в парка Финсбъри, ще се погрижа за Крот. Ако се наложи, сам ще извърша Ритуала. Той просто се самозалъгваше. Не бе сигурен дали знае как да пропъди инфекцията, причинена от допира на таласъма, нито пък колко сериозна е раната на сърцето му. Просто имаше нужда да си вдъхне кураж. Сега вървяха към платформата на метрото срещу гърлото на тунела, който ги приканваше да влязат вътре. Бяха приели поканата. Вече бяха стигнали твърде далеч, за да се колебаят. Нямаше връщане назад, а и желанието им да излязат от мрака, който ги бе погълнал, бе много силно.