Крис Удинг - Обсебването на Елейзабел Крей

По лицето на Арманд бе изписан детински страх, той бе истински ужасен. Леко простена. Таниел не го погледна. Той насочи светлината на лампата си към мястото, откъдето нагоре водеше тясно, ронещо се стълбище.

— Внимавайте — каза им той.

— Бас държа, че копеленцето е някъде тук — обади се Крот.

Те знаеха за Свещения таласъм. Почти всички от Кривите улици бяха чували за него; някои дори го харесваха. Никога не се бе наложило да правят каквото и да било срещу това същество. В края на краищата това бе просто една стара църква. Защо да не си я обитава?

Но сега трябваше да се изправят срещу пазителя на църквата. Просто се налагаше. Продълговатият тунел, водещ на север, откъсваше километър нагъсто разположени и опасни улици, но от другата страна беше спасението.

— По-добре дяволът — бе казала Кейтлин.

— Запали го! — нареди Таниел. Кейтлин извади горелка с тамян — деликатна златиста сфера, висяща на три тънки верижки. Карвър стори същото и запали веществото под тамяна на прах. Арманд продължаваше да хленчи. От сферите започна да излиза пушек. И двамата започнаха да ги люлеят като махало. Мирисът се разнесе навсякъде около тях. Ухаеше на суха пръст и бе леко кисел.

— Това ли ще ни спаси от Свещения таласъм? — попита скептично Крот, шептейки сред тишината на криптата.

— Таласъмите го мразят — заяви Таниел самоуверено. — Прах от лилии, трева, суха пръст, смесени с тамян. Миризма на погребение. — Той погледна към Кейтлин, която с кимване го успокои, че вече горяха както трябваше. — Просто трябва да им припомниш, че са мъртви.

— Никога не съм си представял, че нещо толкова малко е в състояние да победи вештица — каза Крот. — Не са толкова страшни.

Таниел го погледна строго.

— Но не бих искал да споменавам броя на убитите от таласъми ловци, преди да бъде открит този — каза той.

Изкачиха се по тясното каменно стълбище и отвориха вратата, която водеше към ризницата. Тя бе малка. Тук свещениците се бяха подготвяли за литургия, но сега вътре нямаше нищо, тъй като при изоставянето на църквата, тя също бе изпразнена. Имаше само пейка и мивка. Беше мрачно, както и в цялата крипта, нямаше прозорци, през които да влиза светлина. Те минаха внимателно оттам и Кейтлин бутна вратата, която водеше към същинската част на църквата.

Бяха посрещнати от тишината на обителта. Наоколо се издигаха колони, а отгоре имаше балкон. Самата църква не бе толкова мрачна, колкото предните помещения. Вътре отекваха ехото и грохотът на бурята. Светлината отвън проникваше, пречупена през стъклената мозайка на високите прозорци, и обливаше дрехите на светците и крилете на ангелите. Дървените пейки бяха обгърнати от сенки, а големият, изработен от дърво Христос се взираше напред, килнат на една страна.

— Къде е? — прошепна Елейзабел.

— Близо — отвърнаха Таниел и Кейтлин едновременно, доверявайки се на усещането си.

— Продължавайте — посъветва ги Крот.

Арманд, значително по-щастлив от това, че се бяха измъкнали от криптата и отдалечили от труповете, вече се хилеше с глуповатия си смях. Пристъпваха бавно сред обителта, отдясно се намираха пейките, а те вървяха към двойната врата в северния край на църквата. Таниел усети как кожата на врата му настръхна. Той търсеше с поглед сянката, спотайваща се някъде сред запустелия метох.

— Ето го нашият таласъм — каза Крот и посочи.

И те зърнаха прегърбената му фигура на централната пътека. Светлината от лампите им осветяваше лявата страна на тялото му в прозрачно бяло. Беше покрит с парцали и дрипи, от раздърпания му ръкав се подаваше кокалестата му ръка. През очната кухина се виждаше и половината от яйцевидната му глава. Устните му бяха напълно съсухрени. Бяха се разтеглили в злобна усмивка под смачкания му нос и взиращите се в нищото празни очи. Наполовина труп, наполовина скелет, той не бе нито едно от двете. Сякаш осветената част от фигурата му се рееше във въздуха.

Като че ли не ги беше забелязал. По-скоро се влачеше бавно и гледаше напред, вместо наляво, където се намираха те.

— Знае ли, че сме тук? — попита Елейзабел.

— Знае — отговори Таниел. — Не се заблуждавайте. Продължавайте напред. Бавно. Може да ни пусне, ако не го обезпокоим с нищо. — Те го послушаха, но не смееха да отделят очите си от него. Бе едва на около пет метра от тях, делеше ги разстояние от една пейка.

Никой не се бе качвал над земята от доста време насам и въпреки дъжда те не подозираха за вилнеещата навън буря, докато тя самата не напомни за себе си посредством заслепяваща светкавица и оглушителен гръм. Арманд извика, а Елейзабел приклекна. Крот прокълна.