Крис Удинг - Обсебването на Елейзабел Крей

— Знаеш ли за камъните? — попита той задъхано.

— Малко — отвърна Кейтлин, след което му пошушна: достатъчно, за да разбера дали ти ги познаваш. Камъните за гадаене представляваха стар рунически ритуал и таро, сложна система от символи, която създаваше картини с изключителна сложност, когато се комбинираха. Но за разлика от руните и тарото, те бяха твърде специфични и не подлежаха на широко тълкуване. За шарлатанин или аматьор не означаваха абсолютно нищо. Необходимо бе дълго обучение, за да се овладеят и всеки един от тях имаше свой Ритуал. Кейтлин нямаше особено доверие на момчето-дявол, тъй като бе твърде млад.

Джак приклекна до тебеширения кръг. Косата му бе разпиляна върху незрящите му очи. Като че ли нямаше никакъв проблем да намери пътя, макар че не можеше да вижда.

— Вижте — започна той. — Тази руна, паднала в тази посока, е свързана с другата. Кралят и неговото Момче. Това сме аз и ти, господарю Крот. Това тук е знак за Ловците, ориентацията му спрямо останалите означава две. Това сте вие, Таниел и Кейтлин. Има още три: Войник, Идиот и Жертва. Детектив Карвър, Арманд и Елейзабел. Той отметна кичур коса от мръсното си лице и посочи другаде в кръга.

— Там. Пътуване, Земята и това означава Горе и Долу. Движим се под и над земята. — Той се изправи срещу тях. — Хвърлих руните, преди да дойда при вас. Така е предопределила съдбата, вече е решено. Тръгваме. Това е пътят.

— А какво означават другите камъни? — попита Крот, сочейки към няколко камъчета, които Джак не бе споменал.

— Те нямат собствено значение. Разположението им помага да се разгадае значението на другите камъни — отвърна той. Таниел погледна към Кейтлин, но тя просто вдигна рамене. Изглежда момчето-дявол си знаеше работата. Който и какъвто да беше този Джак, той със сигурност притежаваше знания и сила, които не бяха характерни за тази млада възраст.

— Значи вземаме Арманд — отбеляза Крот. — Ами Таниел и Елейзабел?

— Още ли не сте разбрали? Всичко е решено. Ние сме просто пионки в ръцете на висшите сили, които искат от нас да спрем Братството.

— Искаш да кажеш, че Елейзабел ще ни открие? — попита Таниел с внезапна нотка на надежда в гласа си.

На вратата се разнесе почукване.

— Едно момиче иска да ви види, господарю — извика пазачът.

— Както изглежда — добави момчето-дявол, — вече ни откри.

При нареждането на Крот пазачът да я пусне Таниел скочи на крака, бърз като светкавица. Когато тя пристъпи вътре, той вече бе стигнал до вратата. Покрита с дрипи и изтощена, Елейзабел вдигна очи и го погледна. За момент погледите им се срещнаха, нито един от двамата не бе в състояние да продума каквото и да било, те просто се прегърнаха и думите вече бяха излишни.

Разполагаха с много малко време и може би най-трудната част бе чакането. Веднъж взели решение да тръгнат, никой нямаше желание да отлага. Страховитото очакване бе почти непоносимо. Но Кейтлин, Карвър и момчето-дявол настояваха да поемат на път на свечеряване. Кейтлин бе посочила практическа причина: нуждаеха се от време, за да приготвят нови нишки с талисмани, тъй като сутрешните битки ги бяха оставили почти без оръжия. Джак, от своя страна, по своя отнесен и досаден начин, им каза, че камъните изискват нощно пътуване. Карвър пък настоя, че това бе „по-логично“, без да обясни защо.

Всъщност се нуждаеха от сън. Всички бяха достигнали предела на силите си. По принцип ловците и просяците бяха нощни птици, но повечето не си бяха доспали, тъй като през последните дни това бе почти невъзможно. Трябваше да бъдат максимално бдителни и подготвени, за да имат някакъв шанс там горе.

Спаха в покоите на Крот, които се охраняваха. Имаше няколко стаи, достатъчни, за да подслонят всички тях. Самият Крот отказа да заспи. Той прие съветите на своите другари, но докато територията му беше обсадена, не бе в състояние да мигне. Той отново се хвърли в боевете и когато привечер се завърна, изглеждаше напълно съсипан. Кейтлин предложи да остане, но той и момчето-дявол не искаха и да чуят.

— Живея сред бойно поле, мис Бенет — обясни й Крот и се засмя. Усмивката му изглеждаше гротескно заради белега, който тръгваше от устата и стигаше до набраздената му буза. — Минал съм през много повече отколкото тези същества могат да ми причинят.

Таниел и Кейтлин бяха прекарали по-голямата част от деня с момчето-дявол в неговото светилище, където извършваха Ритуал подир Ритуал. Спяха само ако усетеха, че са твърде изморени, за да продължат. Работата бе изтощителна, но бяха на път да се отправят към ядрото на владенията на вештиците и имаха нужда от всякакъв вид оръжия. По ножовете бяха изрисувани Стражи, вдяваха се нишки с талисмани, изработваха се амулети и контраагенти. Барут, сяра, куршуми и остриета, арсеналът им се основаваше на суеверия, митове и легенди. Момчето-дявол им осигури онова, от което имаха нужда и им предложи предмети от собствената си колекция. Ямайски стрелички с перца срещу джъмбита, гри-гри от Ню Орлиънс за отблъскване на ходещите мъртви, миниатюрни канадски горски идоли за уендигоуи. Нямаше как да предвидят всичко, а и не можеха да носят толкова много неща. Оставаше им само да се надяват, че това щеше да им бъде достатъчно.