Крис Удинг - Обсебването на Елейзабел Крей

Заглушената експлозия от бомбите в шишетата от грог бе придружена от гореща вълна, тъй като дългите огнени езици тръгнаха по стените на каналите и се разпростряха върху високата до колене вода. Плъховете пищяха, когато козината им се подпалваше, скачайки във водата, но водата също гореше и те просто се гмурваха и изплуваха мъртви.

Сред пълчищата плъхове се намираха и кучетата-плъхове, вештиците, които предвождаха масите. Бяха дълги по метър без опашките, бяха извити, с настръхнала на гърба козина и челюсти, които можеха да отхапят ръката на човек. Като че ли бяха изпити, обладани от духове на вештици, които ги деформираха и ги правеха огромни и отвратителни. Муцуните им бяха като на куче, ноктите им бяха закривени и заплашителни, а в очите им играеше демонично пламъче — бяха като малки фенерчета в мрака.

Крот запрати своята грог-бомба след един от тях и го уцели по гърба. За известно време се полюбува на писъците и мятането му, след което се зае с разположените наблизо няколко плъха, които се бяха метнали на крака на един стар просяк.

Кривите улици бяха обсадени от всички страни. Вештиците бяха плъзнали навсякъде из тунелите. Загражденията не бяха пречка за тях, а лабиринтът не ги объркваше, проклетите плъхове бяха стигнали и до каналите.

Набързо изградените барикади от метални парчета и решетки се оказваха напълно безполезни срещу вредителите, пристигнали на сутринта. Плъховете бяха преодолели бариерата нагоре по тунелите и бяха пристигнали заедно с отломките и мръсотията до следващите прегради, които също не се бяха оказали особено предизвикателство за тях. Водени от една мрачна сила, те съвсем лесно бяха проникнали сред човешките владения, оставяйки зад себе си пазачите, които не бяха успели да ги отблъснат.

Дузина просяци газеха из вонящата вода и размахваха ножовете си срещу плъховете, които прескачаха през краката им и ги заобикаляха отвсякъде. Крот хвана един плъх за врата и го вдигна на нивото на очите си. Започна да стиска, усещайки как кокалите му се трошаха, след което го захвърли настрани. Тръгна към тунелите, които водеха към повърхността. Тук нямаше какво повече да направи. Опитите им бяха жалки, но все пак трябваше да опитат да се защитят. Той никога не се бе чувствал толкова безпомощен.

По мрачното стълбище, по което тръгна, надолу слизаха просяци, които се бяха насочили към бойното поле. Те почти не го разпознаваха — бе целият в дрипи, смърдеше на канал и се бе прегърбил в отчаянието си. Но той си каза, че трябва да се държи според положението си и се изправи, за да скрие пораженческия си дух.

Отвори вратата в края на стълбището. Усети как от объркването в него постепенно започна да се надига гняв. Спря едно момче, което бе тръгнало надолу към плъховете.

— Остави ги, момче — каза той. — Отиди да намериш ловците на вештици и ги доведи в покоите ми. Бързо.

Момчето се подчини и се насочи обратно, придържайки сакатата си ръка към гърдите. Крот тръгна по мрачните подземни тунели, като на места спираше, за да издаде по някоя заповед, да предложи помощ, да подкрепи по един или друг начин хората си. Обстановката навсякъде около него бе трескава и заредена със силно напрежение, носеха се бързи стъпки и плач. По всяка вероятност на територията на Рикарак нещата стояха по същия начин. Не знаеше какво бе станало с другите двама Господари на просяците. Нито един от тях не бе изпратил вестоносец, за да върне съобщението. Може би просто не му бяха повярвали. Но бе готов да се обзаложи, че сега вече вярваха.

Щеше му се да извика или да убие някого. Но не бе по силите му да възпре нашествениците. Не знаеше начини да се справи с вештици или Червена треска. Сякаш най-лесно бе да се оправи с плъховете, но дори и това не им се бе удало. Той се опита да си наложи, че ще реши проблема и се насочи към покоите си. Кейтлин и Таниел вече бяха там, когато Крот влезе. Той леко повдигна вежди, учуден от присъствието на Карвър редом с ловците на вештици. Не трябваше ли детективът да е затрупан от работа на повърхността, където цареше хаос? Затвори вратата и седна на едно кресло сред златистите рамки на леглата и дървените гардероби.

— И така — започна той. — Голяма бъркотия, а?

— Наистина — съгласи се Таниел безизразно. — Как са нещата, детектив Карвър?

— Мрачни — отвърна той. Изглеждаше зле, за мъж с неговата педантичност по отношение на спретнатостта и чистотата, видът му говореше много повече, отколкото можеха да го сторят думите. — Обграждат ни. Хората не могат да се измъкнат. Копелетата ни затварят в обръч, за да ни избият. Армията е на път, но не знам какво повече от нас може да постигне тя.