Крис Удинг - Обсебването на Елейзабел Крей

Из цялата фабрика бе плъзнала мълвата за злото, настанило се над Стария квартал, но работниците бяха твърди хора и не се отдаваха на празни приказки, затова разговорите приключваха бързо. Докато ковачниците бяха горещи и профсъюзът им пазеше гърба от бизнесмените, които искаха да вземат работата на едни и да орежат надниците на други, те бяха доволни, което бе почти цялото щастие, на което се радваха повечето от тях.

Минаваше три часа, когато Бъртлин Крийл се приближи до един от надзирателите с тревожно изражение на лицето. Той бе дундест и плешив, но имаше огромни ръце, както и останалите в леярната.

— Какво има, Бърт? — попита го надзирателят, без да откъсва очи от бръмбара, който пълзеше в краката му. Той го смачка с ботуша си. — Е?

— Казанът с разтопения метал, Еймън.

— Какво за него?

— Ако бях на ваше място, щях да дойда да го погледна. Няма да повярвате.

Еймън изстърга остатъка от бръмбара от обувката си и тръгна, накъдето го поведе Бърт. През мрака и работниците, той стигна до мястото, където висеше гигантският казан, като някакво изображение на огнено божество. Представляваше казан от черна сплав, с гърло като кана и с висящи около него вериги. Пред него имаше няколко улея, които очакваха да се наклони, за да ги напълни и да отведат разтопения метал до формите за отливки. Те изкачиха паянтовите стъпала до върха, където горещината бе непоносима. Бърт посочи вътре.

Еймън се напрегна, за да види. Първото, което видя, бяха многобройните черни островчета от нечистотии, които бяха изплували на повърхността на пещта, но тогава нещо вътре се размърда и погледът му бе привлечен от него.

— Виждате ли го? — попита Бърт.

— Наистина виждам нещо — отвърна Еймън. — Предполагам, че е… Майчице! Видя ли това?

— Естествено, че го видях — каза Бърт. — Благословеното нещо се мърда там от около пет минути.

Еймън го загледа още по-съсредоточено. Наоколо се бяха събрали още работници, които очакваха да видят реакцията му. За известно време той го гледаше, без да продума. Беше като неясно черно петно, невъзможно да бъде разпознато, но по начина, по който плуваше, му се стори, че бе видра или тюлен. В разтопен метал с температура няколкостотин градуса. Но това бе невъзможно!

— Момчетата мислят, че е саламандър, Еймън — каза Бърт.

— Какво е саламандър? — поинтересува се той.

— Нещо, което живее в огън. Нагорещяват се дотолкова, че като излязат, се пукат като гореща чаша в ледена вода.

— И после? — полюбопитства Еймън.

— Никой не е оживял, за да разкаже — отговори Бърт.

Еймън зацъка.

— По-добре им кажи, че няма такова нещо като саламандър. Пригответе формите, изсипете метала и извадете проклетото нещо оттам. Чувате ли?

— Дадено — отвърна Бърт, доволен, че някой им бе казал как да постъпят.

В пет часа стоманолеярният завод във Фулъм избухна в пламъци, изпращайки горящи частици чак до Челси, Батърси и Хамърсмит. Те причиниха пожари, които горяха гладно чак до зори.

До сутринта всички бяха наясно, че онова, което се готвеше в Стария квартал, бе избухнало и се бе разпространило. Ако, разбира се, можеше да се нарече сутрин, защото небето бе покрито от гъст слой облаци, които пречеха и на най-напористите слънчеви лъчи да си проправят път през тях. Наоколо цареше здрач. От обхванатите от пожари части на града се вдигаше пушек, а над терасите и парковете все още играеха огнени езици. Денят не осигури почивка от вештиците. От хората, които бяха тръгнали по улиците към работните си места, малко се завърнаха. Глутници вълци нападаха колите. Работниците във фабриките бяха изпаднали в паника от спотайващите се в гредите над тях неща. Децата, които бяха пропищели от това, че имаше нещо под леглата им, на сутринта бяха изчезнали, а на възглавниците бяха оставени само техните кукли. Червената треска се разпространяваше светкавично, все повече хора забелязваха червените ивици по напуканото си тяло, пръсналите се капиляри образуваха ужасяващ пъзел по телата им. Тя засягаше хората без видима логика — не бе заразна в традиционния смисъл на думата и все пак за една нощ бе покосила повече хора, отколкото предната седмица.

Хората се криеха или се заключваха в къщите си, или напускаха града колкото можеха по-бързо. Някои успяха, но повечето — не. Шофьорите, които се опитваха да намерят пътя, се губеха и след дълго лутане се намираха обратно в центъра на града. Други заплащаха с цената на живота си да узнаят, че по улиците на Лондон бродеха невъобразими неща.