Крис Удинг - Обсебването на Елейзабел Крей

Той не бе видял странния феномен над Стария квартал, тъй като бе прекарал следобеда, сгушен в една уличка, криейки се от дъжда. Беше решил да се поразходи едва след падането на мъглата.

Кучешкото скимтене прозвуча странно сред призрачната пустош наоколо. Борис се спря и се заслуша. Ето го отново. Жалостивото скимтене на някое окаяно същество, молещо за нещо. Борис се огледа и едва успя да забележи място, където земята бе вдлъбната и бе оформила малка дупка в земята, придържана от корените на едно близко дърво. След третото изскимтяване той разбра, че кучето е в дупката.

Имаше времена, когато той можеше да си представи как намира ранено куче, грижи се за него, докато оздравее и така има до себе си другар, който да внесе лъч светлина в безрадостния му живот на улицата. Но тази мисъл отдавна се бе изпарила. Затова той не можа да открие причината, поради която тръгна към дупката, освен, че усети странен копнеж по това, което бе вътре в нея каквото и да бе то.

— Ела, момче — каза той с прекрасно лондонско произношение. — Хайде да те измъкнем! Къде си се скрил?

Той клекна пред дупката. Оттам просветнаха очи. Скимтенето премина в ръмжене и Борис разбра, че каквото и да бе нещото, издаващо този звук, със сигурност не бе куче, а тази грешка му коства целия му лишен от смисъл живот.

Джимли Потър, изкусен джебчия на дванадесет години, работеше на улицата под покровителството на Пит Ножа. Той се гърчеше в съня си на леглото си в един празен склад, заедно с още шест момчета, които заедно съставляваха бандата на Пит. Животът им никак не бе лош. Крадяха чужди портмонета, запазваха си няколко пенса и даваха останалото на стария Пит. Като се изключеше рискът от обесване, останалото бе доста доходоносно.

Сега той сънуваше точно примката на бесилото, стърчащо самотно сред йоркширската пустош, която се поклащаше леко на вятъра. Той често сънуваше този сън, но никога не го помнеше, както нямаше да запомни и този, който сам по себе си бе доста забележителен заради новия елемент в него. До бесилката стоеше малко дете, малко момиченце с черна погребална рокля и черно наметало с качулка, леко килната назад. Той виждаше, че по главата й няма коса. В началото бе забила поглед в земята, но щом вдигна очи, видя, че ирисите й бяха кръвясали, а лицето й бе студено като гроб.

Джимли се събуди, както обикновено, на сутринта, протегна се и стана, за да закуси. Едва по-късно същия ден той усети първите признаци на Червената треска.

Франи Бест, проститутка и майка, живееше на горния етаж на двуетажна къща. Къщата бе като малко островче в центъра на гъсто застроените задни улици. Собствеността бе придобита благодарение на един особено благодарен клиент, който също така й бе хазяин и живееше на долния етаж заедно с жена си. Той бе натрупал състояние от безскрупулни сделки сред развиващите се райони на Лондон чрез незаконна собственост, за да изкарва пари. Мъжът спеше непробудно на долния етаж, а на горния Франи не знаеше какво да прави. Вече двадесет минути тя наблюдаваше вештицата, която обикаляше къщата, чуваше тихото скърцане на стъпките й, виждаше как се движеше тромаво и бавно с голям светещ кръгъл камък в големите си ръце. Вече бе спирала три пъти и бе оставяла камък на земята, всеки път до един от ъглите на къщата; три пъти бе изчезвала и се бе връщала с нов камък. Представляваше високо, тъжно, ужасно нещо, познато на посветените като дейлдегаст. Беше приело формата на кльощав дрипав човек, с наведена глава и превити рамене, докато носеше товара си. Движеше се като сомнамбул през мъглата, обикаляше около къщата и ако Франи бе достатъчно прозорлива, щеше да открие, че всеки път я обикаляше три пъти, преди да постави камъка на земята.

Когато се доближи до четвъртия ъгъл след третата си обиколка, тя се паникьоса. Втурна се в стаята на двегодишната си дъщеря, взе я и побягна. Слезе по стълбите. Детето бе започнало да плаче в прегръдките й. Излезе навън, тъй като страхът й от вештицата не бе толкова голям, колкото страхът да остане в тази къща, когато и четвъртият камък бъде поставен на мястото си.

Дейлдегастът сложи и последния камък в последния ъгъл и изчезна. Само след секунди къщата изскърца и се срина със земята, заравяйки хазяина и жена му под купчината блестящи камъни, които постепенно угаснаха и отново посивяха.

Големият стоманолеярен завод във Фулъм никога не спеше и ковачниците му никога не изстиваха. Разтопеният метал в огромните казани цвърчеше като лава и съскаше, когато го изсипваха по продълговатите улеи и го насочваха към гигантските форми за отливки. Мъжете носеха само потници, каски и груби панталони, пропити от мръсотия. Тъмнината бе прорязвана от ярките пещи, но наоколо бе толкова горещо, че телата на работниците постоянно бяха обляни в пот. По стените играеха продълговатите сенки на чукове, които се вдигаха и се стоварваха обратно надолу, на големите вериги и съдовете, тракащи по поточните линии.