Крис Удинг - Обсебването на Елейзабел Крей

Колко жестоки и ужасни са хората, помисли си тя. С всичките им амбиции, алчност и невежество. На сутринта всеки ще се заеме с работата си и нито дори една стотна от тях няма да подозира, че животът им може да продължи още един ден благодарение на тази жена. А онези, които знаят, не се интересуват. За тях е важно само тяхното сърце да продължи да бие. Ако тя никога не се събуди, ако продължи да диша, но не се събуди, те ще бъдат съвсем доволни.

Понякога тя мразеше града. Фабриките, бълващи мръсотия, безконечните нови изобретения, строгите обноски, престъпниците… това бе лицето на Века на разума, новия свят на науката. Мръсотия, сажди и ужасна, отвратителна алчност. Убийства, злоба и омраза. Фабриките носеха пари, а там, където имаше пари, бяха бизнесмените. И кой даваше и пет пари за живота на Лиана Бътчър, когато имаше милиони като нея, които пакетираха кутиите, стояха на тъкачните станове или разбъркваха лугата? Кейтлин копнееше за времената, за които бе чела в книгите, времената на селото, на честния труд и на топлото огнище. Времена, когато хората се грижеха един за друг и единствено аристократите се занимаваха със спорове за това как да се избиват помежду си, докато обикновеният човек просто вършеше работата си.

Такива времена сигурно никога не са съществували, каза си тя, но все пак можеше да си мечтае. Да мечтае за място, различно от това — бездушно, мръсно, гъмжащо от най-лошите човешки създания. Да копнее за свят без вештици.

Хвана студената и съсухрена ръка на Лиана Бътчър и й прочете писмото на глас за стотен път. Надяваше се, че от мястото, където се намираше, Лиана я чуваше и можеше да бъде доволна от това, че някой я обичаше. Тя някак усещаше, че момичето си отива. Завърши писмото и вдигна поглед към тавана на мрачната стая, сякаш виждаше през него небето. От очите й бликнаха сълзи. Какво щеше да стане с тях сега, сега, когато тъмнината щеше да ги погълне всеки момент? Какво щеше да стане с всички тях? Все още държеше ръката на Лиана, когато тя почина.

Катастрофата бавно връхлетя Лондон.

С настъпването на сутринта по мръсните улици се изливаха реки от дъжд. Всичко наоколо изглеждаше мрачно и пропито от влага. Както винаги хората станаха. Ватманите, лекарите на кифлички, обущарите и адвокатите. Хората на нощта се оттегляха, за да си почиват — проститутките, комарджиите и собствениците на бърлогите за опиум в Докландс. Едната смяна приключваше, застъпена от следващата. Градът пулсираше с обичайния си ритъм, без да има и представа за ужаса, който бе надвиснал над него. Само по-невинните и чувствителните предусещаха, че нещо се случваше. Из целия Лондон се носеше ревът на бебетата. Гледачите на ръце и гадателите — разбира се онези, които бяха истински — затваряха магазините си и се криеха по домовете си. Кучетата виеха, котките мяукаха, а хората коментираха колко странно бе, че шумът от животните се чуваше в далечината дори от центъра.

Хората в Маргейт забелязаха първи. От запад на изток духаше вятър, който отнасяше дъждовните капки настрани. Но защо тогава гъстият черен облак се движеше на запад — срещу вятъра — към Лондон? Подобни наблюдения бяха направени и на север и на юг, където облаците се движеха перпендикулярно на вятъра, пълзейки бавно по посока към столицата.

Бурята се разрази на обяд. Дъждът стана два пъти по-силен, а над града се посипаха светкавици, които разкъсваха небето на хиляди парчета. Пороят бе толкова силен, че облаците отгоре не се виждаха и малко хора успяха да забележат как гъстата сива маса, надвиснала над тях, започна бавно да приема формата на кръг.

Обхватът на този феномен бе толкова невероятен, че можеше да бъде оценен единствено от голяма височина. Ако хората можеха да издигнат балон с горещ въздух сред стратосферата, по-високо, отколкото някой някога бе стигал, и погледнеха надолу, щяха да станат свидетели на невиждана до този момент гледка. Британските острови бяха покрити с облак, което бе обичайно за този период от годината, но поведението му бе странно. Сякаш Лондон засмукваше този облак в голяма спирала. Огромната облачна маса се стичаше надолу като вода в канал. Лондон се намираше в центъра на гигантски облак. Окото на урагана.

До този момент единствено най-невежите или онези, които до последно отричаха непознатото, не усещаха неспокойствието и спотаения ужас, обхванали всички. В душите им нашепваше един първичен глас, който им казваше, че се случва нещо противоестествено, което ги караше да изтръпват, а ръцете им трепереха неудържимо. Само жените говореха помежду си и обсъждаха страховете си, мъжете таяха всичко в себе си. Но това бе естественият ход на нещата.