Крис Удинг - Обсебването на Елейзабел Крей

Елейзабел пристъпи боса по влажния студен под. По коридора се стичаха вадички вода. Тя затвори вратата на килията зад себе си и се огледа в двете посоки. В единия край имаше врата. Тя побягна.

Въпреки слабостта си, мисълта да се измъкне по-бързо от гласовете й даваше сили. За щастие, във вратите на килиите нямаше прозорчета и тя не виждаше измъчените души в тях, които издаваха такива сърцераздирателни викове, но въображението й начерта картините, които не можеше да види, а това бе повече от достатъчно. Стигна до края на коридора и видя, че вратата бе отключена. Втурна се напред, без да мисли за това какво можеше да срещне по пътя си.

Беше попаднала в стая за лечение. В средата имаше количка с каишки на местата за китките, кръста, глезените и врата на по-буйните пациенти. Вдясно бе разположено нещо като висок страховит шкаф, покрит с шайби и ключета. Той бучеше, зареждан от генератор, разположен някъде в сърцето на приюта. Над количката имаше нещо, наподобяващо метална шапка, свързана с шкафа с жици. Елейзабел изтръпна при мисълта за това какво се случваше в тази стая. Тя продължи напред, оставяйки виковете на лудите далеч зад себе си.

След това се намери на място, където изглежда се събираше персоналът. Вътре имаше кухненски бокс, меден чайник с почерняло дъно, както и маса, върху която в една назъбена чиния лежаха остатъци от месно руло. Без да се замисли, тя го грабна и почувства облекчение от това, че бе студено. Това, че рулото вече бе изстинало, предполагаше, че който и да бе човекът, изял две трети от него, не се бе навъртал наоколо скоро. Тъй като бе гладна като вълк, тя изяде остатъка. Трябваха й сили, за да се справи. При това не бе никак лошо.

Откри едно тясно стълбище, което водеше до къс, мрачен коридор, където имаше още една врата. Тя бе заключена, но по нея нямаше мръсотия, където да начертае Стража. Елейзабел се намръщи, след което вдигна пръста си във въздуха и започна да рисува. Пред очите й се очерта познатата форма, почти невидима, но все пак там.

Защо мога да правя това? — запита се тя и отново прокара очертанията й във въздуха. Всеки път си мислеше, че това бе просто трик на съзнанието или на зрението й, но не беше така. Просто рисуваше във въздуха с огромна лекота — сякаш й бе по-лесно да го начертае правилно, отколкото да сбърка. Спомняше си го, но това бе отвъд спомена. Тач бе изчезнала от нея, но бе оставила много неща след себе си: опит и спомени, които сега принадлежаха на Елейзабел. Старата вештица бе постъпила неразумно, като я бе научила на изкуството да рисува Страж. Веднъж постигнато, то не можеше да се забрави. Също като карането на колело. Елейзабел нямаше представа как го правеше, но действаше, а това бе най-важното в момента.

Стражът бе готов. Вратата щракна и се отвори. Елейзабел се усмихна, изпълнена с чиста детска радост и бутна вратата. Бе много тежка, но тя се напрегна и я помести.

Тази стая не бе пропита от влага, както останалите, а бе красиво обзаведена. Представляваше спретнат кабинет с портрет на кралица Виктория над камината и фрекологически модел на бюрото. През прозореца се виждаше, че навън бе тъмна нощ. Тя пристъпи вътре и забеляза защо вратата бе толкова тежка. Това бе част от стенна библиотека, а когато я затвори, не можеше да се познае, че това бе вход.

Дали целият „Редфорд Ейкърс“ не изобилстваше с такива тайни коридори? Кабинетът на Пайк ли бе това, или нечий друг? Нямаше време да търси отговори. Явно тази вечер в приюта нямаше никой и не й се искаше да пропилява възможността да се измъкне. Тя погледна отвън и излезе от стаята. Ослушваше се, но не чуваше нищо. Приютът бе снабден със собствена система за захранване с електричество и наоколо светеха малки месингови лампи. От дълбините на сградата прозвуча вик, достатъчно силен, за да мине през стените. Тя подскочи, изруга наум и се отправи към един балкон, който гледаше надолу към рецепцията. Пред нея се намираше врата от тъмен махагон с празно бюро до нея. Нямаше и следа от живот. Но защо няма никой? — запита се тя наум и се отправи надолу по витото стълбище, готова да се прикрие във всеки един момент. Босите й крака потъваха в килима, стъпвайки напълно безшумно. Щом слезе долу, тя се огледа. Около нея имаше няколко врати, но всички бяха затворени. Онази, която извеждаше навън, бе ясна. Тя се отправи към нея, обръщайки се през рамо. Късметът нямаше да е с нея дълго. Трябваше да побърза.

Както си мислеше, вратата бе заключена, но тя извика на помощ Стража. Начерта го, малко по-бързо, отколкото трябваше, но свърши същата работа. Ключалката щракна и се отвори. Тя погледна към площадката на „Редфорд Ейкърс“. Лампите осветяваха малка част от двора. Отвъд тях се виждаха очертанията на оградите и портата, но в колибата на пазача не светеше. Никъде не се долавяше раздвижване. Разбира се, тя не очакваше да срещне много персонал в този час на нощта, но със сигурност всяка болница имаше пазач. Изглежда лудите нямаха нужда от това.