Крис Удинг - Обсебването на Елейзабел Крей

Но нещо в самата нея я безпокоеше. Едно присъствие, един глас, от който се излъчваше зловещо послание. Казваше нещо, нещо, нещо… звуците не бяха членоразделни. Тя се намръщи учудено и се опита да се концентрира, изолирайки шума около себе си.

Да. Да!! О, мислеше се за такава умница, красавице!! Но кой е хитрият сега? А? Питам, кой е хитрият сега? Пречкаше се на старата Тач твърде дълго, ти, досадно момиченце. Ще се погрижа за теб, о, да, ще се погрижа за теб!!

Коя си ти? — попита тя самата себе си.

Казах Тач!! Глуха ли си? Питам, глуха ли си??

Елейзабел се замисли.

Мога да те чуя. Това значи ли, че съм глуха?

Глупаво момиче!! — каза рязко гласът и млъкна.

Гласовете наоколо се повишиха й заговориха по-бързо. Звуците не й харесваха, напомняха й за нещо, което й се щеше да зачеркне от съзнанието си.

Какво става? — попита тя другия глас.

Тъпоумно момиче!! Изваждат ме от теб най-сетне. И ще ме вселят в друго момиче. Дано този път го направят като хората и тя да умре, когато трябва!! А не като теб, ти, малко дръгливо врабче. Не като теб, ужасно същество. Уууу!! Как те мразя само!!

Но защо говориш всички тези неща? Какво съм ти направила?

Тихо!! Тихо, отвратително момиче!!

Елейзабел се подчини. Усещаше, че трябваше да се страхува, но приятната топлина, която сякаш се придвижваше от сърцето й настрани, не й позволяваше да се вълнува. А и бе изтощена от сънливостта, причинена от топлината и обезводняването.

С периферното си зрение забеляза някакво движение и успя да завърти шията си, за да го види. Погледът й бе замъглен, но забеляза, че в стаята бе въведено момиче с бяла рокля. Тя бе упоена — усещаше го, — но все пак се опитваше да се съпротивлява на фигурите с огледала върху лицата, които я влачеха към ямата с огъня. Не, не бе упоена, а отровена.

В същия този момент Елейзабел усети как всичко се прояснява. Това бе тя, но преди няколко дни. Церемонията бе различна, но подобна на тази. Когато се бяха присъединили към Братството, родителите й не се бяха споразумели за жертвите, които трябваше да направят. Може би не я бяха обичали, но нямаше да позволят да я убият, за да подслони тялото й духа на Тач. Затова Братството ги бе отвлякло, бе убило родителите й и бе използвало нея за целите си. Бяха й дали отрова, бяха я поставили на мястото, където се намираше сега и бяха запели монотонните си напеви. Но сега беше различно. Този път се опитваха да извадят духа от нея и да го вселят в друго тяло. Момичето трябваше да умре, но въпреки отровата, тя се бореше докрай.

Елейзабел усети огромна мъка и по бузите й започнаха да се стичат сълзи. Тя едва виждаше момичето през замъгления си поглед, но усещаше страха й, чувстваше как постепенно силите й я напускаха и духът й отслабваше.

?? 0, но какво е това?? Какво е това?? Тъжна ли си?? Не се тревожи, скъпа моя.!! Церемонията сигурно ще убие и теб!!

Тези думи бяха заглушени от надигналия се в Елейзабел гняв. Братството! Как можеше да си играят с живота на толкова хора, сякаш бяха пионки за шах, от които се отърваваха заради царете, цариците и топовете? Това се случваше и с нейния живот. О, как само ги мразеше тя. Точно в този момент тя ги мразеше много силно заради всичко, което й бяха причинили. За унижението и страха, и падението, и болката. Елейзабел усети как опиатите постепенно отстъпваха място на здравия разум, както облаците се разсейваха, за да направят път на ярките слънчеви лъчи. Точно тогава тя даде дума на самата себе си, че щеше да издържи, щеше да оцелее след това изпитание, щеше да ги накара да платят за това, което й бяха причинили, както и за момичето, което бяха поставили на колене на ръба на огнената яма.

Тихо, глупаво момиче!! Ама ти…!!

Млъкни! — нареди Елейзабел със сила, която порази другия глас. Не искам да чуя нито дума повече от теб, ти, злобно, мъртво от десетилетия, отвратително същество. Аз съм жива и възнамерявам да си остана такава, а ти ще се върнеш обратно в онази част на ада, откъдето си дошла!

Тач изскимтя и се отдръпна. Тя бе просто сянка, крехък дух. Елейзабел все още бе господарка на ума си, поне засега гневът й бе премахнал ефекта от успокоителните и тя беше способна да разсъждава трезво.

Монотонният говор стана много силен и внезапно спря. Елейзабел усети как атмосферата в стаята сякаш натежа, въздухът стана непоносимо горещ. Нещо я блъсна, но отвътре. Като че някой в нея изстискваше белите дробове и сърцето й. Тя изкрещя от болка и ужас, усещането бе така особено. Сякаш нещо разкъсваше душата й, нещо бе впило нокти в нея. Тя извика, но гърлото й беше като шкурка и отново усети болка. Но тя кресна, все пак тази болка бе естествена.