Крис Удинг - Обсебването на Елейзабел Крей

Тя нямаше откъде да знае, че церемонията по прехвърлянето на Тач бе тази вечер. За нея бяха необходими много Ритуали; подготовката на новото тяло на Тач, настаняването й там, както и предотвратяването на лутането на душата й щяха да отнемат цялото време до зазоряване. Голямата част от персонала на „Редфорд Ейкърс“ бе в Братството, а онези, които не бяха членове, бяха пуснати в почивка. Пайк не желаеше ничия намеса в работите му тази вечер. Беше се доверил на ключалките да държат Елейзабел настрани, докато не вземеше решение какво да прави с нея, а пациентите можеха да останат и без надзор за една вечер.

И така, Елейзабел пристъпи навън сред студената ноемврийска нощ. Усети как кожата й настръхна под тънката бяла рокля, която бе единственото й облекло. Бе ледено студено, но тя нямаше желание да се мотае на това място нито секунда повече от необходимото. Затвори вратата и се затича боса по чакъла. Бягаше от светлината към уюта на мрака отвъд портата. До Лондон имаше не повече от километър или два през полята. Щеше да види светлините на града и да се отправи към тях.

Но докато стигна до портата, зъбите й тракаха и тя трепереше неконтролируемо. Ходилата й бяха ожулени от чакъла и кървяха. Вкочанена, тя започна да се катери по портата и едва не припадна от изтощение. Стовари се от другата страна. Наистина виждаше светлините на Лондон, но това не бе особено облекчение за нея. Само след половин час щеше да е умряла от студ. Трябваше да избира между това да умре там и това да се върне в „Редфорд Ейкърс“. Ще умра тук, помисли си тя. Така е по-добре. Не. Трябваше да опита. Щеше да опита — независимо колко невъзможно изглеждаше. И тъкмо когато взе това решение, до ушите й достигна звук. Отдалечен шум на кола, която идваше по пътя към нея. Тя клекна в тревата, за да се скрие зад едни храсти, от които започваше полето. Искрицата надежда, тлееща в нея, я накара да забрави за студа. Може да е Пайк, предупреди я вътрешният й глас. Може пък и да не е! — отвърна му тя. Далечното бяло петно постепенно придоби формата на кон, който теглеше черна кола. След малко тя забеляза, че всъщност конете бяха два, но единият бе черен като нощта, в която препускаше. Колата изглежда нямаше намерение да спре. Ако не отиваше в „Редфорд Ейкърс“, тогава това можеше да бъде нейното спасение. Тя затаи дъх, щом се приближи до нея, и тъй като не намаляваше, се увери, че щеше да подмине приюта. Затова изскочи от тревата и извика:

— Сър! Моля, помогнете ми! — силата на гласа й преодоля тракането на зъбите. — Откарайте ме при пийлърите, моля ви! Бях отвлечена, но успях да избягам! — Тя знаеше, че пийлърите нямаше с какво да й помогнат, но всяка друга посока щеше да бъде твърде съмнителна.

Водачът, с вдигната високо яка, килната шапка и закрито лице, слезе и й отвори вратата на колата. Той взе едно одеяло от гърба на единия от конете и й го подаде.

— Млада госпожице, тук не е място за вас. Качвайте се. Ще ви откарам, където пожелаете.

Твърде облекчена, за да му благодари, тя се качи в колата и се уви с най-прекрасния подарък, който можеше да получи в този момент. Одеялото бе затоплено от коня и миришеше на него.

— Тръгвайте, моля! Тръгвайте! — извика тя припряно от вътрешността на колата.

— Разбира се, мис Елейзабел — прошепна Кърпеното лице и пришпори конете.

— Усещате ли го? — попита момчето-дявол, появявайки се като призрак на масата на господаря Крот, който подскочи от уплаха.

— Гръм и мълнии! — прокле той, шокиран. След това се обърна към своя помощник. — Защо не си в светилището и не се опитваш да намериш момичето?

Напоследък Крот бе доста изнервен и от неговата величествена осанка почти не бе останала следа. Някои от просяците в залата се обърнаха към него, загрижени, след което продължиха да хранят. Крот постепенно се пропукваше под тежестта на своята отговорност. Стотици мъже, жени и деца разчитаха на неговата закрила, а той не бе в състояние да направи нищо, за да предотврати плановете на Братството, мрака, който знаеше, че щеше да настъпи. Безкрайното очакване бе изхабило нервите му.

— Усещате ли го? — повтори въпроса си Джак, но този път стана ясно, че той бе насочен към Кейтлин и Таниел, които седяха срещу Крот и Арманд.

— Какво по-точно? — настоя да научи Крот, преди да отговорят.

— Братството се е добрало до Тач — каза Кейтлин и пребледня. — Усетих нещо, но… не знаех. Направили ли са го?