Крис Удинг - Обсебването на Елейзабел Крей

Това бе първата нощ и първият мрачен ден. Щом здрачът започна да отстъпва отново на непрогледната тъма, без изобщо да е ставало истински светло, Лондон затрепери в очакване на следващата нощ.

Елейзабел седеше на един разкривен дървен стол в тъмна стая. Главата й бе наведена напред, а русата й коса закриваше лицето. През правоъгълните капаци на единствения прозорец се прокрадваше слаба светлина, тъй като и без това навън бе здрач. Някъде в далечината се понесе воят на вълк, който веднага получи отговор от една глутница.

Китките я боляха от търкането във въжетата, които ги привързваха към облегалката на стола. Тя бе отслабнала — от глад и изтощение, и трепереше от студ сред голата стая. От устата й излизаха облаци пара. Струваше й се, че бе седяла на това място с часове, но отвън все още бе нощ. Сигурно не бе чак толкова дълго. Ужас след ужас, помисли си тя. Кога ще свърши всичко това?

Кърпеното лице. Как беше възможно от всички, които можеха да й се притекат на помощ в онази ледена ноемврийска нощ, да я бе спасил най-жестокият сериен убиец в Лондон? Каква бе силата, която действаше против нея? Какво бе сторила, за да си навлече такова зло?

Може би страдам заради греховете на родителите ми, помисли си тя.

Но не, нямаше да се остави на отчаянието да я погълне. Ужасната умора, която тежеше във всяка една от костите й, вредеше на решителността й, но тя можеше да пребори самосъжалението си. Бе в ръцете на Кърпеното лице, но нали все още дишаше. Това бе самата истина.

Тогава си помисли за Таниел и си представи как той я спасява — измамни надежди. Никой не знаеше къде се намира. Дори самата тя. Отново бе сам-сама.

Тя чу завъртането на тежкия ключ във вратата и погледна нагоре. Сърцето й се сви. Дебелата дървена врата се отвори и там застана Кърпеното лице с остър блестящ нож в едната си ръка.

— Добро утро, дете — каза зашитата мъртвешка маска под красивите кичури изкуствена кафява коса. Той пристъпи в стаята. Държеше ножа пред себе си.

Елейзабел подтисна стона на страх, който заплаши да се отдели от гърлото й. Тя се бе вторачила в него, без да трепне. Ако й бе писано да умре тук, щеше да го направи, без да се държи като страхливо дете. Сега тя бе самата себе си, свободна от мрачния дух, който се бе спотайвал в нея. Елейзабел Крей.

Той заключи вратата и сложи ключа в джоба си. Придърпа един стол, постави го пред нея и седна. Носеше ботуши за езда, кожени ръкавици и палто със свалена яка. Не се виждаше никаква част от него, с изключение на движението на устните му и студените му мъртвешки очи.

Тя зачака, без да обели нито дума. Не смееше дори да диша.

Той се наведе, протегна ръка и я погали по бузата. Тя замръзна на място, обзета от ужас и отвращение. Ножът на Кърпеното лице веднага се опря в гърлото й в момента, в който трепна.

— Къде е духът на вештицата, мис Елейзабел? Защо вече не е в теб?

— Но как… — започна Елейзабел, но гърлото й бе пресъхнало и от устните й се отрони просто хриплив звук. Тя започна отново: — Откъде знаеш, че не е? — Това бе въпрос, от една страна, а от друга, блъф. Ако се преструваше, че Тач бе в нея, можеше да си спаси живота. Или да го погуби. Тя все още нямаше представа какво иска Кърпеното лице. Но това нямаше значение.

— Знам го, мис Елейзабел. Ти току-що ми го каза с тона на гласа си.

По лицето на Елейзабел не се изписа никаква емоция.

Той отмести ножа от гърлото й, потупа главата си отстрани с върха му и се облегна обратно на стола.

— Вештицата не е в теб — каза той. — Предполагам, че е при Братството.

— Какво би направил, ако е така?

— Моля те, престани да си играеш с мен, мис Елейзабел — каза Кърпеното лице с въздишка. — Ще се огранича само да ти кажа, че ако вештицата беше в теб, щях да те изкормя като риба тук и сега, тя щеше да умре и планът на Братството щеше да се провали.

Той стана. Тя усети хладината, лъхаща от думите му. Кърпеното лице отиде до прозореца, извади от джоба си още един ключ, отключи капаците и ги отвори. Сега звуците отвън се чуваха по-силно: вой на вълци, бягащи стъпки, отдалечена стрелба, силни пискливи звуци, неясно от какво и всичко това на фона на отдалечен тътен, който почти не се чуваше.

— Щастливка си, не мислиш ли, за това, че те намерих тази нощ? — попита той и погледна през прозореца. — Или по-скоро е иронично, тъй като дойдох, за да те убия, но за нещастие закъснях. Не се страхувай, дете. Малко млада си, за да те убивам, а и тази вечер не съм в настроение. Имам си други грижи. Ела. Убеди се сама.