Крис Удинг - Обсебването на Елейзабел Крей

— А вие какво направихте? — попита Крот със злоба, търкайки белега на устната си, който стигаше и до бузата му. Все още бе бесен, макар и не точно на Карвър.

— Опитваме се да ограничим паниката до минимум — обясни детективът. От една от стаите на Крот се разнесе трясък. За момент той погледна натам, но после го игнорира и продължи. — Охраняваме болниците. Засега това е всичко, което можем да направим.

— За какво ни повика? — попита Кейтлин, без да увърта. Бе твърде уморена за любезности. Бе прекарала последните няколко часа в борба с всякакви видове вештици, но за щастие не бе попаднала на нищо сериозно.

— Искам план за битка — заяви Крот. — Това, което правим, е безсмислено. Те ни обграждат от всички страни. Вие двамата сте единственото оръжие, с което разполагаме срещу вештиците, но предполагам, че и вие вече се изчерпвате откъм запаси и талисмани. Не можем да ги победим, ако се бием с тях тук долу.

— Аз имам предложение — каза Карвър.

— А. Предложение значи. — Крот седна на стола си и започна да барабани с пръсти по масата. — Знаех си, че не може да си дошъл току-така.

Карвър пропусна неприятния коментар покрай ушите си.

— Изправени сме пред армия, много по-многобройна от самите нас. Няма смисъл да се занимаваме с по нискостоящите. Да се заемем с генералите.

— Братството — каза Кейтлин. — Мислиш ли, че не ни е хрумнало досега? — Тя махна с ръка над главата си, сочейки към външния свят.

— Знаеш ли къде се намира Тач? — попита Карвър.

— Аз зная — обади се момчето-дявол Джак, влизайки в стаята през вратата, безшумен като привидение. Точно него Карвър бе чул да тропа в другата стая, но нямаше представа с какво се занимаваше. Явно Крот бе свикнал момчето-дявол да влиза и излиза по всяко време. — Сигурно можете да предположите. Стария квартал. Ядрото на вихрушката.

— Знаем — каза Кейтлин раздразнено. — Очевидно е. Не е нужно дори усещане за вештици, за да разбереш откъде идва цялото това нещо. Освен това смятам, че вече си направил Пророкуване, за да се увериш.

— Така е.

— Чудесно — каза Крот. — А дали някой от вас случайно е помислил за това как ще стигнем до Стария квартал, при положение, че след изминаването на миля по земята е невъзможно да останеш жив.

— Това е и моето виждане — заяви Кейтлин и се облегна назад на стола си.

— Небеса, да не би вече да сте се предали? — Карвър изглеждаше изумен и скочи на крака. — Никога не съм виждал мъже и жени, които да се предават толкова лесно! Дойдох тук с предложение за начин да се стигне до Стария квартал. Дали някой от вас ще желае да го чуе? Или може би предпочитате да обявите положението за безнадеждно и да се откажете?

Последва момент на неловка тишина. Дори Крот се почувства по детински глупаво в песимистичното си настроение.

— Как ще го направим? — Таниел прекъсна тишината с мрачен поглед. Той стискаше зъби, изпълнен с решимост. Откакто Елейзабел бе изчезнала, той бе като буреносен облак и всяка негова мисъл бе насочена към това как да я открие. Но точно тогава бяха нападнали вештиците и те бяха принудени да останат там и да защитават Кривите улици. Кейтлин нямаше да се справи без него. Но ако Елейзабел бе… не, той дори не смееше да си го помисли.

— На запад оттук е станцията на улица „Каледония“ — започна Карвър. — Кривите улици стигат почти дотам. Ако успеем да стигнем до нея, можем да минем по подземните тунели на метрото и да стигнем до парка Финсбъри.

— Искаш да вземем небесен кораб? — попита Крот, невярващ на ушите си. — Искаш да минем под земята?

— Не казвам, че не е опасно — защити се Карвър. — Но можем да се справим. Под земята няма толкова много места, откъдето да дойдат вештици. Изпратих телеграма и ангажирах пилот, той ни чака там. Летището на парка Финсбъри все още се държи от войниците, поне засега. След това ще прелетим над Стария квартал. Предполагам, че не много вештици могат да летят.

— Не мисля, че те разбрах правилно, Карвър — каза Крот. — Това, което предлагаш, ми изглежда като самоубийство.

— О, не драматизирай толкова, Крот — скастри го Кейтлин. — Това е най-доброто предложение досега. Съгласна съм.

— И аз ще дойда — заяви Таниел.

— Всички ще дойдем — каза момчето-дявол с дрезгавия си глас. — Елате в тази стая.

Озадачени, те станаха и го последваха до стаята, от която самият той бе дошъл. Там светлината на една газена лампа позволяваше да се види един кръг, на-чертан с тебешир на пода. Наблизо лежеше чанта от еленова кожа, а в кръга бяха разпръснати камъни за гадаене. Бяха плоски, бели и овални. На всеки един от тях имаше знак, издълбан и нарисуван с черно мастило.