Крис Удинг - Обсебването на Елейзабел Крей

През това време Елейзабел четеше. Джак й бе предоставил том с прости Стражи и й бе възложил да ги изучи. Ако спомените на Тач още дремеха в нея, просто трябваше да бъдат пробудени. Елейзабел четеше, очите й се премрежваха от мистериозните и смущаващи фигури, начертани с червено мастило на страниците. Всяка форма, която бе видяла, се бе загнездила в съзнанието й. Тя изучи тридесет от най-основните Стражи през този ден, но това бяха тридесет Стражи, за които бе сигурна, че ще подействат.

Какво е сторила тя с мен? — помисли си Елейзабел. Какво трябва да правя с всичко това? Елейзабел бе придобила огромна мощ буквално за една нощ и това коренно я бе променило. Бе свикнала с необичайните и въображаемите неща, които се случваха в приказките, но в този случай в ръцете й бяха оставени огромни възможности. Тя бе ужасена. Вече бе видяла Стражи, които причиняват болка, липса на ориентация, смърт. И всички те бяха изникнали в съзнанието й съвсем неочаквано, веднага щом погледът й бе попаднал на картинките. Чудеше се какво ли щеше да стане, ако прекараше месец или година в изучаване на занаята на вештиците.

Сега аз съм вештица, каза си тя, но тази мисъл я накара да се разплаче.

Всички те успяха да наваксат по няколко часа сън, повалени от умората. Арманд, който нямаше нужда да почива, бе с господаря Крот. Единствено Карвър спа непробудно през целия ден като новородено. Отвън Кривите улици рухваха под напора на вештиците бавно, но сигурно. После падна нощта.

Бурята се разрази от надвисналите над града черни облаци със страшна сила. Дъждът се изсипваше като из ведро, ревяха гръмотевици, които раздираха небето на хиляди парчета. Наоколо избухваха пожари, но в същия момент водната стихия ги изгасяше. Огнените езици, които се бяха разпространили из целия Лондон, оставяха след себе си черни петна, широки километри, както и остатъци от сгради, пометени от пороя, заедно с телата на мъртвите им обитатели.

В края на Кривите улици се намираше разкривена църквичка от камък, осеяна с високи готически сводове. Саждите от горелия наблизо пожар бяха почернили фасадата й, но пречистващият дъжд постепенно измиваше покритите с изкусни фигури стъкла. Високите й порти бяха заключени, тъй като в последните дванадесетина години не бе обитавана — откакто Кривите улици я бяха включили в територията си и я бяха присвоили. Това бе най-западната точка от владенията на господаря Крот.

Вътре, както обикновено, бродеше Свещеният таласъм, влачейки се между внушителните колони в обителта, през олтара до апсидата. Кръщелната купа бе отдавна пресъхнала, а олтарът — изоставен. Отгоре на вериги висеше дървено разпятие. Една от тях бе скъсана и сега то бе килнато настрани. Очите на Иисус наблюдаваха поквареното нещо, което се мъкнеше покрай църковните пейки.

Това същество се смяташе за живо, въпреки че беше просто сянка, дух на таласъм. Бе видимо за човешките очи само там, където светлината попадаше директно върху него; навсякъде другаде бе невидимо и се мержелееше… сякаш изобщо го нямаше. Но някъде вътре в онова, което вярваше, че бе негово съзнание, то се смяташе за пазител на църквата, защитник на камъните и бродеше из нея по цяла нощ. Преди бе отнемало живота на минувачи, но онези, които бяха успели да се измъкнат, предупреждаваха останалите. И така през последните шест години никой не се бе отбивал тук. До тази вечер.

Отместването на каменната плоча върху отвора на пода на криптата не бе никак лесно. Вероятно някога това бе служило за таен изход на свещениците, подложени на религиозното преследване, което бе прогонило британците в Америка. Оттогава проходът бе станал част от гъстата мрежа от тунели и улички, възникнали след Унищожението, полуразкрити и полуизградени от просяците, наричащи Кривите улици свой дом. Но до този момент не им се бе налагало да го използват. Таниел напрегна всички сили, за да придържа каменната плоча нагоре. Под нея, на пода на тихата, празна и запусната мрачна крипта, се разкри петно светлина. Той вдигна лампата си. Нежеланата светлина измести мрака и обля каменните рафтове, первази, напукани ковчези и въргалящите се наоколо паяци.

Той се огледа внимателно, преди да се промъкне през тесния тунел. След него тръгна Кейтлин, а после и Елейзабел, Крот и останалите. Последен мина Арманд, чиято масивна фигура едва премина оттам. При проникването им вътре всички запалиха лампите си, осветявайки цялата крипта.

Бяха заобиколени от острата миризма на мухъл и разложение, пропита в самите стени. Подът бе покрит от няколко правоъгълни камъка, чиито надписи бяха заличени от времето. Под тях имаше кости, които отдавна се бяха превърнали в прах. Отвсякъде ги заобикаляше едно особено усещане за трескаво движение — плъховете, паяците и бръмбарите се бяха втурнали към мрачните ъгли, подгонени от светлината. Таванът бе нисък и сякаш ги притискаше между редиците от ковчези от всички страни.