Крис Удинг - Обсебването на Елейзабел Крей

— Върнете ме обратно там! — викна Крот. — Все още мога да застрелям един вълк! — но настояванията му бяха напразни, тъй като Арманд го поведе в тунела.

Последва нова вълна от изстрели, но те не можеха да видят какво става заради влака, който им пречеше.

— Елейзабел има идея — каза момчето-дявол съвсем спокойно, пристъпвайки бавно към момичето. Всички погледи паднаха върху нея. Изглежда тя рисуваше нещо в пепелта, бавно и премерено.

— Но какво си мислиш, че правиш! — попита Крот, но тя не му отвърна, а и нямаше нужда. Тъкмо нанасяше последната черта от Стража, а пръстът й бе облян от червена светлина. Тя завърши формата, която избухна в ярка светлина и изчезна.

В следващите няколко секунди не се случи нищо. Но след това въздухът бе раздран от измъчен вик, който ги накара да си запушат ушите. Настъплението на вълците на платформата бе прекъснато, тъй като силният звук ги бе спрял. Онези, които не бяха прескочили през пламъците, гледаха наоколо учудено. Но онези, които бяха, продължиха напред.

За Карвър и останалите положението бе отчайващо. Разстоянието между тях и огънят бе осеяно с тела на вълци, а въздухът бе натежал от миризмата на горяща плът. Вече бяха стигнали почти до края на платформата, но вълците продължаваха да вият и да настъпват. Карвър стреля по едно от горящите същества, но то леко се олюля и не падна. Едва след повторен изстрел от страна на Кейтлин вълкът се свлече на земята. Но зад обхванатия от пламъци звяр имаше още един, който бе преминал огъня сравнително непокътнат. Таниел вдигна пистолета си, но той щракна, празен и нещото ги нападна. Сред цялата тази бъркотия пискливият звук стана по-силен, докато накрая изглежда не можеше повече да бъде възпиран. В този момент влакът започна да се мести напред със силно скърцане, сантиметър по сантиметър. Ръждясалите му колела се движеха за пръв път след двадесет години. Вълците започнаха да вият и някои от по-умните се втурнаха назад в дупката, от която бяха дошли, за да не попаднат в капан. Други изглежда бяха застинали в нерешителност и уплашени от неприятния звук, скимтяха и се въртяха в кръг. Един от тях мина твърде близо до огъня и опашката му се подпали. В болката и страха си започна да бяга сред себеподобните си, но те страняха от него, тъй като се страхуваха от пламъците.

Вълкът, който Таниел не бе успял да застреля, приклекна ниско и се хвърли напред, блъскайки Кейтлин в масивната стена. Тя изпищя от болка, когато ноктите му съдраха палтото й. Опита се да се добере до нож, но в този момент върху му се нахвърли самият Таниел с нож в ръка. Той го заби в основата на врата му и прекъсна гръбначния стълб. Вълкът се свлече на земята мъртъв. Сякаш по чудо лампата на Кейтлин бе все още цяла след падането си и се въргаляше шумно по земята. С едно ловко движение Карвър я грабна и я запрати сред събраните на купчина вълци. Вълкът, който вече се бе подпалил стана неволната клечка, запалила течността от лампата. Зверовете избухнаха в пламъци, скимтейки неистово.

Наоколо се разнесе силен шум от врязването на влака в по-малкия от него тунел. Металът скърцаше и ронеше каменната стена, докато накрая спря. Постепенно скимтенето на вълците затихна, тъй като те бяха изгорели, скърцането също бе престанало и от запушения тунел не се носеше никакъв звук. Настана тишина.

— Направи ли ти нещо? — попита Таниел и помогна на Кейтлин да стане. — Ранена ли си?

Тя измъкна ръката си от палтото, нагъна си ръкава и погледна. По предмишницата имаше дълбоки рани. Стисна юмрук и от раните й рукна кръв.

— Турникет и превръзка — каза небрежно — и всичко ще бъде наред. Да вървим, мога да го свърша и по пътя.

Продължиха напред. Усилията при ходенето леко затоплиха телата и влажните им дрехи, но студът не бе намалял. Сега имаха по-малко фенери и тъмнината се готвеше жадно да ги погълне. Таниел помогна на Кейтлин да превърже раните си. Успяха да спрат кръвта с вещества за съсирване и превръзки, които носеха със себе си. Нараняванията бяха неразделна част от ежедневието на ловците на вештици и медицинските принадлежности бяха също толкова необходими, колкото и оръжието и талисманите; никога не тръгваха без тях. Таниел бе благодарен за това, че я бе одрал вълк, а не крейдълджак. В подобен случай тук долу нямаше как да й помогнат.

Минаха покрай „Арсенал“ без произшествия, стъпвайки внимателно по релсите с очи, впити в платформата от дясната им страна. Всеки тайно си мислеше, че може да се изкачи и по стълбите да излезе на земята, само и само да се махне от ужасния мрак, който ги заобикаляше. Крот отслабваше все повече с всяка следваща стъпка, всички забелязваха това. Но станция „Арсенал“ бе разрушена и непроходима, затова трябваше да продължат напред. Намериха се обратно в тъмния тунел — това проклето вледеняващо място.