Катлийн Удиуиз - Като пепел във вихъра

В края на деня две от болничните отделения бяха почистени. С разранени колене и с ръце, пламнали от лютивия сапун, Алена огледа свършената работа. Още шест отделения, каза си тя отпаднало, но те ще трябва да почакат до утре. Вече се мръкваше и беше време за тръгване. Тя с нежелание се запъти из тъмните улици към къщи.

Когато се прибра капнала от умора, Роберта я чакаше на задната врата. Братовчедка й беше грижливо фризирана и носеше елегантна рокля от ментовозелен муселин. Алена с болка осъзна неугледния си вид. Сутринта, когато напускаше къщата, тя беше втрила смес от мръсотия, мазнина и вода в косите си, за да прикрие блясъка на червеникавокафявите си къдрици. Единственото й желание сега беше да измие лепкавата смес. Когато премина край Роберта, тя скри почервенелите си ръце с изпочупени нокти. Просторната, някога добре обзаведена трапезария сега, във времената на недоимък, беше преустроена в баня. Там Алена прекара по-голямата част от вечерта, вместо да хапне заедно със семейство Крейгхъг. Тя грижливо изми косите си, почисти и изпили ноктите си и намаза ръцете си с помада. След като седмици наред ще трябва да се прави на момче, искаше й се да си позволи поне този лукс. Там, където усилията на майка й се бяха провалили, принудата да носи момчешки дрехи се беше окачала ефикасна: Алена копнееше да бъде истинска дама.

На петия работен ден Алена започна отначало и почисти отново първите две болнични отделения, но този път работата вървеше далеч по-лесно: имаше много по-малко мръсотия и отпадъци. Тя постави празни тенекиени кутии вместо кошчета за боклук и постепенно болните се приучиха да ги използват. От скука някои войници започнаха дори да й помагат при работата.

Алена не беше особено очарована, когато капитан Лейтимър по време на обяда взе чинията си и седна на нейната маса. Тя с досада огледа столовата.

— Какво има? Няма ли друга свободна маса? — Те бяха сами в помещението.

— Извинявай, Ал, не знаех, че предпочиташ да се храниш сам — каза капитанът сухо, но не показа с нищо, че ще си върви.

— Как мислите? Защо идвам винаги толкоз късно тук? — попита Ал грубо. — Аз не сядам с всекиго на маса! Повдига ми се!

— Престани да хленчиш и яж! — заповяда строго Коул. — Ако не си изядеш яденето, няма да пораснеш голям. — Той посочи кожената торба, която лежеше до чинията на Ал. — Какво има там?

— Защо питате?

Коул небрежно сви рамене.

— Е, добре, да кажем, че съм просто любопитен. Но се обзалагам, че вътре нямаш дрехи за преобличане. Никога не съм те виждал с друго облекло.

— Щом непременно искате да знаете, това са прибори за ядене — изръмжа Ал. — Имате ли нещо против?

Коул махна с ръка. Отпи глътка кафе и извади изпод бялата си престилка кафеникав хартиен плик, на който имаше служебен печат. Подаде й го през масата. Алена видя, че на него беше написано името й.

— Какво е това? — попита недоверчиво тя.

— Седмичната ти заплата.

Тя разкъса плика и преброи парите.

— Но тук са седем долара!

— Ковчежникът закръгли сумата. Ти си ги заслужи.

Той наблюдаваше внимателно как Ал грижливо зави парите в една излиняла носна кърпа. Замислен, Коул се посвети за известно време на храната си, после попита:

— Какво ще правиш с толкова пари? Ще си купиш ли нови дрехи?

— Половината ще получи вуйчо Ангъс за покриване на разходите ми, от остатъка ще се опитам да спестя колкото е възможно повече — рече Алена делово.

— Можеш да припечелваш нещо допълнително. Наел съм квартира в жилищната сграда „Понталба“ и се нуждая от някой, който да почиства там през седмицата, докато съм на служба.

— Щом смятате, че можете да ми се доверите… — каза хапливо Ал.

— Приемаш ли работата или не? — попита Коул нетърпеливо.

— К’во е пък туй чудо, дето живеете в него?

— Апартамент — Коул му обясни какво значи това. — Намира се на „Джексън скуеър“. Знаеш къде е, нали?

— Естествено — кимна Ал. — И как да вляза там?

— С ключ — отговори саркастично Коул, бръкна в джоба си и подаде ключа на Ал. — Всичко да бъде така чисто, както тук, в болницата. За това ще получаваш по три долара на седмица.

— Три долара на седмица? — повтори Алена объркана. — Вие май сте доста богат, а?

— Като за теб имам достатъчно.

— Все едно — каза Алена и сви рамене. — Ще чистя апартамента ви и дори няма да крада.

— Не съм и очаквал друго. Искаш ли предплата?

— Мога да почакам. Освен това е по-добре да пестите парите си, в случай че генерал Тейлър завземе Ню Орлиънс. Ако ви хванат джонитата 3 3 Джонита — наименование на войниците от Юга. — Б.пр. , поне ще имате нещичко в джоба си.