Катлийн Удиуиз - Като пепел във вихъра

Бяха я отвели в помещение, в което лекарите вероятно прекарваха свободните си часове. Тясната кушетка и пестеливото, просто обзавеждане сочеха впрочем, че те нямат много свободно време.

В коридора се чуха бързи стъпки, които спряха пред вратата на стаята за почивка. Алена бързо се надигна от високия стол, на който седеше, и стиснала шапка в ръка, погледна към влизащия капитан Лейтимър. Когато съзря ядно смръщените му вежди, тя разбра каква глупост беше сторила със своето идване. Можеше да си мисли за капитана каквото си иска, но той със сигурност не беше слабоумен.

Още колко време би могла да разиграва този маскарад?

Когато капитанът разпозна хлапето, гневът, че го бяха откъснали от работата му, намаля. Той прекоси помещението, приближи се до един леген, свали напоената с кръв престилка и я хвърли в коша. Едва тогава погледна момчето.

— Изглежда, след нашата среща наистина си понаучил някои добри маниери — каза той малко по-остро, отколкото му се искаше, и като забеляза смущението на посетителя, посочи смачканата шапка.

— Размислих за работата, която ми предложихте — започна Алена учтиво, въпреки че вътрешно кипеше от яд, задето беше принудена да се моли на един янки. — И щото вуйчо ми не е в състояние да храни още едно гладно гърло, реших, че тук ми е мястото, след като имате нужда от мен, сър.

— Разбира се, имаме нужда от теб, Ал. Можеш да започнеш веднага.

Като видя, че момчето закима усилено, капитанът се засмя.

— Добре, ще ти покажа какво ще вършиш. След това трябва да се връщам на работа. Няколко мили нагоре по течението един речен параход е бил нападнат от засада. В момента докарват ранените. Изглежда, твоите земляци имат проблеми с разпознаването на нашите униформи. Сред ранените има много цивилни пътници.

Алена настръхна.

— Тези цивилни са същински плъхове! Те пътуват нагоре по реката само за да крадат памук от плантациите, а вие, янките си седите и не предприемате нищо!

Коул плисна вода в порцелановия леген и поглед на момчето накриво.

— Няма значение какви са — преди всичко са хора.

— Ха-ха! Как ли пък не! — изпухтя Алена презрително. — За тях не бих проливал сълзи!

— Може би не бива да те изпращам в болничните отделения — каза Коул, докато сваляше ризата си, за да наплиска лицето и раменете си с хладка вода. Слънцето се отрази в изящния медальон, който висеше на дълга верижка от врата му. Малки слънчеви зайчета пробягаха по стената. — Питам се дали няма по-скоро да навредиш на нашите войници, отколкото да им бъдеш полезен.

Сивите очи се присвиха.

— Докато не трябва да ги поставям на гърнето, ще си върша работата, при това добре — увери го тя. — Няма нужда да се притеснявате. Между другото… — каза тя провлачено и го стрелна с очи, — ако смятате, че вашите хора има защо да се страхуват от едно сираче, по-хубаво недейте да ме назначавате, мистър.

Коул шумно се изсмя на това нахалство. Вече се беше убедил, че Ал е недодялан и рязък като всички момчета. Но два пъти по-мърляв!

— Мисля, че вуйчо ти беше казал да се измиеш!

Лицето на Алена потръпна от гняв.

— Покажете ми какво трябва да почистя и ще се заема веднага. Но мен не закачайте! Малко мръсотия не е навредила още никому.

Коул изръмжа с убийствена подигравка:

— Та аз все още не знам как изглеждаш под всичките тия сажди.

— Не е и нужно, янки. Само защото вие толкова обичате водата и сапуна, трябва и аз да участвам в цялата щуротия, така ли? — Алена хич не се трогна, че докторът многозначително премести поглед от омазаното й облекло към големия леген.

— Е, хайде, какво има да се върши в заведението? — попита тя хапливо. — Казахте, че трябва да се връщате на работа, нали?

Коул надяна ризата си и облече чиста бяла престилка. След това разведе Ал из осем болнични отделения и му разясни кратко и точно какво се очаква от него. Дългите помещения бяха препълнени с походни легла, върху които лежаха мъже, бинтовани до неузнаваемост. Между леглата се беше насъбрал дебел слой прах, стари, употребявани превръзки лежаха разпилени по пода.

— Още не сме говорили за заплатата — каза Алена натъртено. — Колко ще ми плащате?

— Колкото на всеки войник — отвърна Коул. — По един долар на ден и безплатна храна и квартира.

— Ще ям в лазарета — заяви Ал делово. — Но тъй като няма да спя тук, дайте ми един долар и десет цента и ще се спогодим.

— Звучи съвсем приемливо — съгласи се Коул развеселен. — Гледай да ги заслужиш.

Алена повдигна мълчаливо рамене. Нямаше да се остави на някакъв си надут янки да я извади от равновесие. Когато капитанът си отиде, тя незабавно се залови за работа. Напълни на помпата една кофа с вода и настърга вътре домашен сапун. С голяма тежка метла премете ъглите, бръкна под всички кревати и шкафове и събра купища отпадъци и мръсотия. Повечето войници не обръщаха внимание на работата й. Бяха дълбоко потънали в скуката на гризящата ги болка и нямаха желание да се занимават с работещото със стиснати устни хлапе. Само от време на време някой от войниците правеше опит да размени няколко думи с момчето, но тъй като на него съвсем не му беше до шеги, както и на тях, тези опити биваха посрещани със злобно мълчание и Ал бързаше да си намери работа на по-отдалечено място.