Катлийн Удиуиз - Като пепел във вихъра

Коул го успокои бързо:

— Всъщност той е добро хлапе, сър. Може би е малко твърдоглав, упорит и мръсен. Така е! Но когато поотрасне, от него със сигурност ще стане истински мъж!

Едва месеци по-късно Коул щеше да разбере защо Ангъс Крейгхъг го погледна с такъв измъчен поглед в този миг.

Ал стовари сандъка върху леглото и уморено се отпусна до него. На речния параход за постеля му служеше една бала памук и вероятно завинаги щеше да си остане загадка защо балата, която първоначално му се струваше толкова мека, беше станала твърда и неудобна. След няколко часа неспокоен сън утринният хлад беше единственото освежаване. През горещите задушни дни беше необходима най-голяма бдителност, за да не се провали в последния момент по невнимание изтънко замисленият план. Но сега вече беше преодоляна дори критичната ситуация с Роберта, значи играта беше спечелена.

Ал се надигна и отиде до прозореца. Докато стоеше така и зяпаше навън, вратата зад него се отвори и дъщерите на Дулси довлякоха малка месингова вана в стаята. Не беше ясно дали двете са посветени в тайната, но тъй като капитанът беше още вкъщи, за по-сигурно трябваше да се избягват всякакви подозрителни действия. Докато момичетата пренасяха вода за топлата баня, те не можеха да се сдържат и хвърляха любопитни погледи към тесния недружелюбно обърнат гръб на гостенина. След като донесоха кърпи и сапун, те безмълвно напуснаха стаята и тихо затвориха вратата отвън.

Мръсните ръце гребяха водата и я плискаха по почернялото от сажди лице, въздишка на облекчение се откъсна от уморените устни. Освежени, сивите очи огледаха внимателно стаята. Някои мебели липсваха, но останалите бяха добре познати. След лишенията през последните две седмици Ал се почувства почти като у дома си.

Слабата фигура бавно се обърна към високото огледало, което стоеше до ваната. По замисленото лице се появи тъжна усмивка. Двете ръце се надигнаха и се вплетоха в рошавите тъмнокестеняви коси. Ботушите бяха гневно захвърлени в ъгъла, широките панталони се смъкнаха, сръчните пръсти трескаво разкопчаваха копчетата на дългата почти до коленете риза, докато и тя падна на земята.

Пред огледалото стоеше Алена Макгарън. Тя носеше прости дълги долни гащи с връзки на коленете и тясна детска блузка, която притискаше моминските й гърди към тялото. Долното бельо беше мръсно и мокро от пот. Алена побърза да го захвърли при останалите дрехи и пое свободно въздух. Огледалото й напомни как се беше измъчила през последната година, изпълнена с лишения. И макар че не обичаше да се сеща колко е отслабнала, тя не можеше да се оплаче. Все пак при дегизирането това беше й помогнало много. Беше седемнадесетгодишна. Въпреки това беше успяла да изиграе янките и да им се представи за невръстен хлапак. Капитан Лейтимър не се бе усъмнил нито за миг.

Леко раздразнена, Алена си припомни колко сърдечно прие Роберта капитана. Този флирт означаваше почти със сигурност, че Коул Лейтимър отново щеше да посети семейство Крейгхъг. А това пък значеше неминуемо, че Алена ще се окаже принудена да продължи играта на криеница.

Освен това трябваше да помисли за проблема с работата. След като беше видяла състоянието на роднините си, тя не искаше да им бъде допълнителна тежест. Беше твърдо решена да се грижи сама за себе си, но пък и капитанът беше прав. Малцина бяха цивилните, които можеха да й плащат заплата. А и друго нещо: имаше ли за жена, търсена от властите, по-сигурно скривалище от федералната армия? Тази мисъл окрили фантазията й и не излезе вече от главата й.

Алена се загледа по-внимателно в отражението си. Колко време можеше да се прави на момче в лазарета на янките? Имаше ли нещо в лицето й, което да я издаде? Тесният вирнат нос с червен слънчев загар и слабото, леко ъгловато лице с високи скули можеха да минат за момчешки, колкото и да бяха нежни и фини. Дори и искрящите сиви очи под копринените черни мигли не бяха повод за опасение. Но устата! Устните бяха прекалено меки, розови и изящни. Това със сигурност не беше устата на момче!

Алена артистично издаде устни напред, направи няколко гримаси, стисна ги здраво и се усмихна на отражението си. „Това е! — каза си тя. — Ако стисна здраво устни, може би ще се получи.“

Внимателно проучи изражението си, за да бъде съвсем сигурна. Напук на всички усилия, които полагаше майка й, в детството си тя беше доста дива.

Последваха години, в които слабата храна и тежката работа бяха прекалено голямо натоварване за нея. Това беше забавило развитието и превръщането й в млада жена. И въпреки всичко природата с безкрайно търпение беше свършила своето. В онези времена борбата беше за оцеляване. Нямаше място за девически мечти. С трезвост, родена от нуждата, Алена се беше заела да изиграе ролята на момче колкото е възможно по-добре. Тя не си обременяваше съзнанието с мисли, че един ден някой мъж би могъл да открие цялата привлекателност на това лице, чиито черти сега й се струваха толкова издайнически.