Катлийн Удиуиз - Като пепел във вихъра

— О, капитане — нацупи се Роберта, пренебрегвайки недоволните погледи на родителите си. — Ние искаме да ви се отблагодарим за вашата помощ. Кога ще бъдете пак свободен?

Коул беше очарован от нейната упоритост.

— Ако не се случи нещо непредвидено, следващата седмица в петък.

— Тогава ще дойдете следващия петък за вечеря — настояваше Роберта с подкупващ глас, въпреки че баща й изсумтя предупредително.

Съобразявайки се с недвусмисления отказ на родителите й, Коул се обърна учтиво към Ангъс Крейгхъг.

— Само с ваше позволение, сър.

Ангъс погледна дъщеря си с мълчалив упрек, но накрая не му остана нищо друго и той се предаде.

— Разбира се, сър. Ние оценяваме високо помощта, която сте оказали на момчето.

— Това беше най-малкото, което можех да сторя — отвърна Коул скромно. — Стори ми се, че беше крайно време някой да го защити, и съм доволен, че то отново е при роднините си.

— Ха-ха! — обади се саркастично Ал. — В такъв случай имате един грях по-малко на съвестта си! Вие, янките, правите първо от децата сираци, а после имате наглостта да се разположите в салона, който е окраден от самите вас!

Лийла изстена жално. Ангъс побърза да налее на жена си малко шери. Жената пое чашата с трепереща ръка. Едва след като беше отпила голяма глътка, Ангъс постави момчето на място:

— Убеден съм, че капитан Лейтимър няма нищо общо с това.

— Разбира се, че не — каза Роберта и скришом погледна към Ал.

Капитанът беше най-интересният човек, когото срещаше след падането на Ню Орлиънс, и тя нямаше да допусне да й бъде отнет най-добрият шанс, откакто тази скучна война я беше принудила да води съществуване на застаряваща мома. Беше си наумила да използва цялата си обиграност, за да започне връзка, която би й донесла само изгода. С кокетни спуснати клепачи тя се усмихна на Коул и сърцето й заби по-бързо, когато усети върху себе си втренчения му поглед. Открай време мъжете са гледали по този начин красивите жени. Той беше спечелен.

Тези погледи не убягнаха на Ангъс. Той стоеше скован и не можеше да прикрие гневната червенина на лицето си. Коул каза с примирителна усмивка:

— Дъщеря ви е много красива, сър. От дълго време не бях попадал в такава приятна и хубава компания.

Коул добре разбираше неудобството на бащата, но най-смущаващо беше поведението на момчето. Презрителният израз в хладните му сиви очи се запази въпреки строгите погледи на Коул. В следващия миг малкото хлапе се извърна безочливо и с провлачени стъпки се насочи към канапето, на което седеше Лийла. Чашата с шери беше поставена върху малка масичка отстрани. Ал хвана чашата и докато погледът му преливаше от неотслабваща омраза, вдигна изпълнена с презрение наздравица към капитана и изля съдържанието й в гърлото си.

— Ал… — каза Коул със строг глас и само момчето успя да разбере прикритата заплаха. — Създаваш грижи на леля си. Добре би било да си припомниш отново добрите маниери. В присъствието на дами един джентълмен би трябвало да си свали шапката.

Лийла отново скърши притеснено ръце и погледна уплашено към съпруга си. Като че ли нов пристъп на ридания напираше в нея.

— Всичко е наред, капитане — намеси се бързо Ангъс, но ръката на Ал вече стискаше периферията на смачканата шапка. Погледът на сивите очи прободе северняка като кинжал, след което Ал дръпна шапката от главата си и я запокити към другия край на помещението. Ангъс се втрещи от уплаха, за миг беше загубил дар слово. След това стените потрепериха от неговия рев:

— Какво си направила, по дяволите?

Тихите стонове на жена му преминаха в истерични писъци. Тя вдигна ръцете си нагоре и преплете пръсти, като че ли се молеше за Божията помощ.

— О, Ангъс, Ангъс, Ангъс! Какво толкова е направил? Ооо!

Ангъс бързо наля още една чаша шери и й я подаде.

— Хайде, Лийла, изпий го! — каза умолително той и добави твърдо: — Роберта не е виновна, а глупавото момче. Пак е окълцало косата си.

С гневни бръчки по челото той погледна момчето, после се обърна към капитана и каза:

— Ал винаги се е страхувал, че някой може да го сметне за момиче.

Племенникът му преглътна тежко, после се обърна и понечи да се оттегли, но Ангъс му подвикна с остър тон:

— Ал, мисля, че е време да минеш през банята. Можеш да използваш същата стая, както винаги. И вземи оня сандък със себе си!

Когато момчето напусна, Ангъс поклати недоумяващо глава.

— Тази днешна младеж! Докъде ли ще я докарат. Нямат уважение към нищо! — Той размаха ръце и по всичко личеше, че ще избухне буря от негодувание. — Правят, което им скимне!