Катлийн Удиуиз - Като пепел във вихъра

Ал едва не хлъцна от учудване. Как можеше Роберта да стори такова нещо?

Поканата изненада Коул и той забави отговора си.

— И дума не може да става за отказ, капитане. — Роберта присви кокетно устни. Тя беше сигурна в себе си, тъй като досега никой още не беше й отказвал. — Предполагам, че не са се отнасяли твърде гостоприемно към вас в Ню Орлиънс.

— При тази ситуация не съм и очаквал друго — отвърна усмихнато Коул.

— Значи се разбрахме — зарадва се Роберта. — Все пак вие доведохте Ал до къщи. Значи сме ви задължени.

Тъй като Ал не успя да привлече вниманието на Роберта, той изсумтя глухо и се насочи към задната част на дома. Стъпките на грубите му ботуши кънтяха в полупразните помещения. Обстановката в къщата беше потискаща. Всички малки украшения бяха изчезнали от витрините и лавиците, стените бяха голи, липсваше и забързаното шетане на прислугата. За Ал беше ясно, че всички роби с изключение на семейството на Дулси си бяха отишли.

Той отвори вратата на кухнята и завари негърката, която готвеше супа. Дулси беше кокалеста жена с едро телосложение, но не беше дебела. Беше с глава и нещо по-висока от Ал.

Тя престана да чисти моркови и прокара ръката си през челото. С крайчеца на окото си съзря рошавия хлапак и сбърчи вежди.

— Какво търсиш тук, момче? — попита тя с недоверие. После захвърли моркова, обърса ядосано ръцете си в голямата бяла престилка и стана. — Ако търсиш нещо за плюскане, бъди така добър и мини през задната врата. Само не ми се влачи из къщата на мистър Ангъс като някой надут янки!

— Шшт! — Ал се опита да успокои негърката и размаха ръце по посока на предните помещения. Опасяваше се, че там можеха да чуят гласа й. Той се приближи към учудената слугиня и положи ръката си върху нейната.

— Аз съм, Дулси, Ал!

— Мъъничкото ми! — изкрещя тя, когато позна Ал. Писъкът й отекна в цялата къща, но изплашеният Ал я спря рязко, като сложи ръка на устата й.

Роберта угрижено погледна от хола по посока на кухнята.

— Всъщност Ал се разбира много добре с Дулси — каза тя с напрегнат глас на учудения Коул, размахвайки ветрилото си.

След това подхвана оживен разговор, за да избегне всички по-нататъшни въпроси. Цветът на униформата изведнъж се оказа без значение. Той беше истински мъж и това беше най-важното. Побиваха я тръпки от непринудения, звучен тембър на гласа му, харесваше й начинът, по който говореше и се движеше. Държанието му беше спокойно, маниерите — безупречни, и все пак в него имаше нещо, което вдъхваше уважение. Той се чувстваше добре при нея, но тя знаеше, че в компанията на мъже би се чувствал също така свободно. Едва се беше запознала с него, а вече усещаше надигането на любовния огън. Тя потръпна при мисълта, че отново би могла да бъде уважавана от някого.

Коул се беше примирил с мисълта, че ще пропилее свободния си предиобед още когато се зае с мърлявото хлапе, и сега не можеше да повярва, че денят беше взел такъв щастлив обрат. Седеше в прохладния салони разговаряше с очарователна жена. Наистина не можеше да очаква по-голяма награда за това, че беше помогнал на едно малко сираче. Той се облегна удобно назад и се заслуша в гласа на Роберта, която продължаваше да бъбри оживено. Малко по-късно обаче навън се чу трополенето на кола и Роберта прекъсна потока от думи.

— Извинете, капитане, но мисля, че родителите ми се връщат.

Тя точно се канеше да изтича към предния салон, когато вратата се отвори с трясък и Ангъс Крейгхъг, следван от жена си, влетя с широки крачки в стаята. Ангъс беше нисък набит мъж от шотландски произход. Имаше кестеняви, на места посивяващи коси и широко червендалесто лице. Лийла Крейгхъг беше дребна, мудна жена, чиято някога стройна фигура с годините се беше обезформила. И двамата изглеждаха уплашени. Те явно бяха забелязали седлото на коня с гравираната емблема на армията на Северните щати и очакваха най-лошото.

Роберта нямаше вече време да обясни на майка си и баща си присъствието на капитана, така че те да го приемат по-спокойно. Коул учтиво се беше надигнал заедно с нея и гледаше към тях. Родителите на Роберта излъчваха враждебност.

— Неприятности ли има? — поиска да узнае Ангъс.

Той хвърли кратък поглед към дъщеря си, но преди тя да успее да отговори, гневът му отново се насочи към офицера от Севера.

— Сър, не е нормално дъщеря ми да разговаря с мъж без присъствието на придружаваща дама. Още по-малко — с един янки. Ако идвате при мен по делови въпрос, нека отидем в моя кабинет. Няма защо да притесняваме дамите.