Катлийн Удиуиз - Като пепел във вихъра

Тя като че ли внезапно се опомни и се обърна към Ал:

— Но защо не влизаш? Сигурна съм, че Дулси ще се зарадва да те види, Ал.

Ал с нежелание се остави да бъде отпратен. Той замислено местеше поглед от братовчедка си към северняка. Беше виждал вече този особен израз в очите на Роберта при предишни посещения и знаеше, че той не предвещава нищо добро за него, а може би дори и за капитана. Един враг ухажваше Роберта — та това беше като да хванеш пушка откъм цевта и да не застанеш откъм приклада, когато пушката гръмне.

Ал протегна едната си ръка към мъжа, след като беше я обърсал в не съвсем чистите си панталони.

— Благодаря, че ме взехте със себе си. Надявам се, че ще намерите обратния път, капитане. — Той обърна лицето си към слънцето, което грееше зад дърветата. — Изглежда, ще вали. Струва ми се, че ще е по-добре да се връщате, преди…

— Глупости, Ал — прекъсна го Роберта. — Нека се покажем признателни към този мил джентълмен заради неговата услужливост. Той вероятно няма нищо против да се поосвежи след дългата езда. — Тя се усмихна прелъстително на Коул. — Не желаете ли да влезете, капитане? Вътре е по-хладно.

При тези думи тя отвори широко вратата и каза подканващо:

— Заповядайте, господин капитан.

Когато двамата влязоха в къщата, Ал им хвърли гневен поглед. Зъбите му бяха стиснати от злоба. Хвана сандъка си и го заблъска пред вратата. При това си удари лакътя и измърмори няколко думи, които със сигурност нямаше да се харесат на капитана, ако ги беше чул. Но за щастие вниманието на последния беше насочено изцяло към Роберта, докато я следваше в оскъдно мебелираната стая.

— Моля да ни извините за мизерното обзавеждане, капитане. — Тя грациозно повдигна полата на широката рокля и се настани срещу Коул на едно малко канапе, чиято копринена тапицерия беше избледняла. — По-рано бяхме добре, но сега баща ми държи само един малък магазин. Трябва да живеем със спечеленото от него, но днес почти никой не е в състояние да плаща прекомерно високите цени, които баща ми е принуден да иска за своите стоки. Представете си само: голям калъп сапун за пране струва цял долар. А аз така обичах ароматните сапуни от Париж!

— Войната не щади никого — каза Коул хапливо.

— Войната беше поносима, преди да ни натрапят този генерал Бътлър. Извинете ме за откровеността, капитане, но аз не можех да го понасям.

— С повечето южняци беше така, мис Крейгхъг.

— Но малцина бяха принудени да търпят такива несгоди като нас. Този отвратителен тип издаде заповед за конфискация на складовете на баща ми. Конфискуваха ни дори мебелите и ценните вещи само защото баща ми беше отказал да положи онази злощастна клетва за вярност. Представете си — искаха дори да ни отнемат къщата, но тогава татко се предаде, защото не желаеше да излага мен и мама на опасност. А когато генерал Бътлър заповяда на хората си да се отнасят по-грубо с жените, цял Ню Орлиънс го прие като тежка обида. Не мога да си представя, че човек като вас може да се подчини на подобна заповед.

Коул знаеше наизуст заповед № 28. Жителите на града наистина я бяха възприели със силно негодувание. Бътлър я беше издал, за да предпази своите войници от обидите, които им нанасяха жените на Ню Орлиънс. Но ефектът се оказа обратен, тъй като заради нея Южните щати спечелиха допълнителни симпатии.

— Трябва да призная — продължи Роберта, — че едва се осмелявах да напускам къщата от страх пред грубите закачки на войниците. Изпитах истинско облекчение, когато генерал Бътлър беше отзован. Мисля, че новият командващ е много по-мил. Чух, че Бенкс давал големи балове и че изобщо бил много по-човечен. Вие присъствали ли сте на някое от тези празненства, капитане?

— За съжаление не съм, мис Крейгхъг. Бях твърде зает с работа. Рядко ми се усмихва щастието като днес. Този предиобед генералът беше на инспекция в лазарета и затова се освободих за останалата част от деня.

Докато Роберта разговаряше с капитана, Ал седеше притихнал. Той избягваше да попада в зрителното поле на офицера, като същевременно се мъчеше да хване погледа на Роберта. Тя обаче беше изцяло погълната от разговора и не желаеше да бъде прекъсвана. Накрая Ал изгуби търпение и изпусна сандъка, който падна с оглушителен трясък върху мраморния под.

Роберта подскочи.

— Ох, Ал! Ти трябва да си ужасно гладен! Но до обяд има още много време. Иди и кажи на Дулси да ти приготви нещо за ядене.

Тя отново се обърна с усмивка към Коул.

— Господи, отдавна не бях водила такъв приятен разговор. Ще отвикна от доброто си възпитание. Не искате ли да останете при нас за обяд, капитан Лейтимър?