Катлийн Удиуиз - Като пепел във вихъра

Отговорът на Ал се забави, защото той се задави и се закашля.

— С янки не лягам в едно легло, можете да сте сигурен в това.

Капитанът въздъхна намръщено, после подхвана отново въпроса за работата.

— Предполагам, че по някакъв начин трябва да спечелиш някоя пара. Животът тук е доста тежък. Армията на Съюза предлага на хора като теб единствената възможност да намерят работа. В такъв случай може да става дума само за лазарета. Освен ако не предпочетеш да те зачислят към отделението по чистотата. Тогава ще метеш улиците.

Ал едва сдържаше гнева си.

— Можеш ли да четеш и да пишеш? — продължи капитанът.

— Малко.

— Какво ще рече това? Можеш да надраскаш името си или малко повече?

Момчето погледна офицера с яростно искрящи очи. После отвърна с безизразен глас:

— Повече, ако се наложи.

— Имахме неколцина негри, които почистваха лазарета, но ги мобилизираха — обясни Коул. — Нямаме почти никакви инвалиди вече, откакто годните за транспортиране ранени бяха върнати в своите части или бяха изпратени на почивка на изток.

— Няма да помагам при лечението на янки! — възрази момчето разгорещено. Сълзи замрежиха светлите му очи, когато продължи: — Вие всички убихте баща ми и брат ми, а с проклетото си плячкосване вкарахте майка ми в гроба!

Коул усети в себе си надигащо се съчувствие към дрипавото хлапе.

— Съжалявам за това, Ал. Моята задача е да спасявам живота на хората и да ги кърпя, без значение каква униформа носят.

— Ха-ха! Още не съм виждал янки, който не предпочита да граби и да пали из нашите земи!

— Откъде идваш всъщност, та имаш толкова „високо“ мнение за нас? — прекъсна го капитанът рязко.

— От горното течение на реката…

— От горното течение? — Гласът на капитана звучеше с хаплива ирония — Може би от Гетисбърг или от Ченсълървил? Имената са ти познати, нали?

Момчето стисна зъби и отмести погледа си, но Лейтимър продължи с неотслабваща хапливост:

— Е, от твоя отговор може да се заключи, че си също такъв проклет янки, както и аз. А не бяха ли южняците тези, които ни нападнаха? И колко далеч нагоре по течението? Батън Руж? Виксбърг? Или може би Минесота?

Сивите очи на момчето хвърляха мълнии.

— Трябва да сте доста тъпо магаре, ако идвате от Минесота!

Пред тесния нос на момчето отново застана застрашителният пръст.

— Аз казах ли ти да внимаваш с обноските?

Момчето смело отблъсна ръката настрани.

— Маниерите ми са наред, янки. Но вашите, изглежда, не са! Майка ви не ви ли е учила, че хората не се сочат с пръст?

— Хей, внимавай! — предупреди офицерът меко. — Иначе ще ти събуя панталоните и ще ти нашаря задника!

Ал пое дълбоко въздух, при което почти се изправи от стола, после се сви като диво животно пред скок. Дълбоко в святкащите му очи се появиха опасни искри.

— Свалете пръста си от мен, янки, иначе рискувате да ви халосам! Няма да се оставя някакъв проклет северняк да ме напердаши!

След тази опасна заплаха Коул Лейтимър стана и със замислено изражение се наведе толкова ниско, че между лицето му и лицето на момчето остана само една педя разстояние. Четири очи — две сини и две сиви, се гледаха втренчено. Погледът на капитана беше твърд като гранит. Но когато най-сетне заговори, гласът му беше тих и мек:

— Прекаляваш, момче!

Преди хлапето да успее да направи някакво движение, шапката му беше дръпната от рошавия перчем и хвърлена върху масата. Сивите му очи се разшириха от уплаха. С непроменен глас Коул продължи:

— Сядай и си дръж устата. Иначе ще те напердаша още тук!

Момчето преглътна, гневът му се беше изпарил, смелостта му го беше напуснала. То бързо седна и се загледа с нараснало уважение в северняка. Коул се отпусна обратно в стола. След като погледа известно време уплашеното хлапе, той заговори бавно и отчетливо:

— Никога не съм закачал жена и деца. — Момчето седеше неподвижно и изправено, погледът му не слизаше от лицето на капитана. — Но ако продължаваш, мога и да си променя навиците.

Изведнъж момчето се почувства не толкова сигурно в себе си. То сведе очи под погледа на мъжа. После чинно скръсти ръце в скута си и млъкна притеснено.

— Сега е по-добре. — Коул кимна насърчаващо. — Та колко нагоре по течението на реката?

Отговорът едва се чу:

— На няколко мили северно от Батън Руж.

Устните на капитан Лейтимър се разтегнаха в опрощаваща усмивка, когато забеляза, че момчето упорито избягва погледа му.

— Надявам се, че в бъдеще ще промениш мнението си за мен, Ал.