Катлийн Удиуиз - Като пепел във вихъра

Червено-бял пояс опасваше тънкия му кръст под широкия черен колан с кобура. Гневно свитите му вежди бяха прикрити под периферията на шапката. Когато мъжът се приближи към групата, върху синия плат на панталоните му проблеснаха широки лампази.

— Я слушайте тук! — изкомандва рязко той. — Убеден съм, че командирът ви има по-полезни задачи за вас от това да тормозите децата в града. Веднага се явете по служба в щаба.

Той ги оглеждаше със строг поглед, а те се мъчеха да стоят мирно. Последва кратка команда:

— Свободни сте!

Офицерът проследи с поглед как четиримата се отдалечиха, олюлявайки се, но с бърза крачка, след това се обърна. Момчето видя загорялото от слънцето лице, от което гледаха светлосини очи. Дългите светлокестеняви бакенбарди бяха грижливо подстригани, скулите му бяха високи, стегнатата кожа на лицето му блестеше по ъгловата брадичка. Леко гърбавият нос на мъжа беше тесен и добре оформен и макар че плътните му устни не се усмихваха в този миг, те излъчваха великодушие и доброжелателност. Във всичко личеше професионалният войник: в кратките фрази, в безупречната външност, в стегнатото поведение. Фините черти на лицето му издаваха знатен произход. Такова лице би прилягало на някой благородник или държавен глава. Миглите му бяха тъмни. Тръпки на страх побиха момчето. Тези очи, изглежда, можеха да разгадаят и най-дълбоките тайни на душата му. Докато гледаше нещастното хлапе, строгият израз на лицето на капитана се смекчи. Усмивка напираше по устните му, но той веднага я потисна.

— Съжалявам, момчето ми. Тези мъже са далеч от къщи. Опасявам се, че са малко объркани, затова и маниерите им не са от най-изисканите.

Момчето беше толкова смутено от присъствието на офицера, че не можа да намери никакъв отговор. То отмести погледа си настрани, когато мъжът реши да го проучи по-отблизо. Огледът започна от прекалено големите ботуши.

— А ти, момче? Чакаш ли някого? Или си избягал от къщи?

Момчето се обърка под изпитателния му поглед. То упорито мълчеше. Очите му бяха вперени в далечината. Неугледните му, широки дрехи и ботушите с кривите върхове издаваха неговата несрета. За мъжа не беше трудно да направи своите заключения.

— Ако търсиш работа — имаме нужда от още хора в лазарета.

Момчето обърса носа си с обратната страна на мръсния си ръкав и заоглежда презрително тъмносинята униформа.

— Нямам намерение да работя за янките!

Офицерът се усмихна развеселен.

— Та ние не те караме да стреляш по някого.

Светлите очи на момчето се присвиха от омраза.

— Аз не съм слуга, че да лъскам ботушите на янките. Ще трябва да се огледате за някой друг, мистър!

— Е, щом държиш, така да е… — Междувременно мъжът беше извадил дълга тънка пура и с бавни движения я запали. След това продължи: — Все пак се питам дали цялата ти гордост ще е в състояние да ти напълни стомаха?

Момчето сведе поглед. Съзнаваше, че гладът твърде скоро ще го притисне.

— Кога за последен път си ял нещо? — осведоми се капитанът.

След един пронизителен поглед момчето отвърна грубо:

— Това не ви влиза в работата, янки!

— Знаят ли родителите ти къде си? — Мъжът гледаше замислено хлапето.

— Щяха да се обърнат в гроба, ако знаеха.

— Така значи — отвърна офицерът с разбиране. Той се озърна и погледът му се спря на малката кръчмица в дъното на пристанищния площад. — Точно се канех да хапна. Искаш ли да дойдеш с мен?

С хладен блясък в очите момчето огледа високата фигура на капитана.

— Не ми трябва милостиня.

Офицерът янки повдигна рамене.

— Ако искаш, приеми го като малък заем. Ще можеш да ми се издължиш, когато имотното ти състояние се подобри.

— Майка ми ме е учила никога да не тръгвам с чужди хора, особено с янки.

Развеселен, мъжът се разсмя с гърлен смях.

— Е, щом вече си разбрал, че съм янки, бих могъл да ти се представя: капитан Коул Лейтимър, хирург в лазарета.

Когато момчето отново огледа офицера от горе до долу, в ясните му сиви очи се четеше силно съмнение.

— Никога не съм виждал кърпач на кости, по-млад от петдесет години. Бас държа, че се будалкате с мен!

— Уверявам те, че съм лекар, а що се отнася до възрастта, със сигурност бих могъл да ти бъда баща.

— Вие мой баща? — извика хлапето с пресипнал от ярост глас. — Баща ми не е бил проклет янки и кръвопиец!

Дълъг, тънък пръст се размаха пред лицето на момчето. Той почти перна върха на тесния му горделив нос.

— Слушай, синко. Тук има хора, дето няма да реагират много любезно на начина, по който се изразяваш. Обзалагам се, че биха те поставили на място. Аз ти помогнах в труден момент, но нямам намерение да се правя на бавачка на избухливи хлапета. Така че бъди по-внимателен в обноските си.