Катлийн Удиуиз - Като пепел във вихъра

— Искаш да кажеш, че те пуска сама в апартамента си?

— Защо не? През целия си живот не съм откраднала нищо.

— Но той не може да знае това!

— Въпреки всичко ми повери ключа си.

— Ключ? От жилището на капитан Лейтимър? — Любопитството на Роберта растеше с всеки изминал миг. — Но как успяваш да се справяш в лазарета, а после да чистиш и квартирата му?

— След работа, когато той има нощни дежурства. Живее наблизо и нямам много път дотам.

— И къде живее капитанът? — осведоми се Роберта със сладък гласец.

Алена я погледна злобно. Приятелски усмихната, Роберта я предупреди:

— Ако не ми кажеш, Лени, ще съобщя на татко, че чистиш квартирата му. Това със сигурност няма да му хареса. Нищо чудно да ти забрани да ходиш там.

— Не знам какво си си наумила, Роберта — предаде се по-младата девойка. — Но ми е все едно. Щом непременно искаш да имаш капитан Лейтимър, вземи си го.

— Къде живее той? — попита Роберта задъхано.

— Жилищната сграда „Понталба“ — каза с въздишка Алена и сви рамене. — Но за всичко друго ще трябва да питаш сама любезния капитан.

— Не си особено мила с мен — нацупи се Роберта. — Винаги си се заяждала и си ме мразила. Сега ще си получиш заслуженото, щом си толкова подла!

Роберта помълча известно време, но когато усети, че цупенето й не прави впечатление на Алена, промени тактиката.

— Ще питам капитан Лейтимър кога ще дойде тук.

— Да дойде тук? — Алена се изправи във ваната и уви кърпата по-плътно около себе си.

Роберта знаеше, че е улучила в целта. Започна да играе ролята на невинен ангел.

— Но аз не ти ли казах, Лени? Той пише, че ще направи всичко възможно да дойде другата седмица, ако поканата е все още в сила. — Гласът й придоби леко заповедническа нотка: — Затова му предай, че го очакваме в петък. Татко каза така!

Алена сбърчи нос и пое дъх, сякаш й замириса на изгоряло.

— Всъщност какво харесваш в този янки?

— Всичко — изстреля Роберта със звънлив смях. — И най-вече това, че е една възможност за измъкване от тази смрадлива дупка! — С грейнали очи тя се наведе напред. Думите й звучаха така, сякаш издаваше съкровена тайна. — Казах ли ти, че писмото беше адресирано лично до мен и подписано просто с „Коул“?

Извън себе си от радост, тя обгърна коленете си с ръце и започна да се люлее напред назад.

— А, така ли? — измърмори кротко Алена. Тя облегна единия си лакът на ръба на ваната и положи брадичка върху дланта си. Знаеше прекрасно какво ще да последва сега.

— Как ме гледаше само! — въздъхна Роберта с полузатворени очи, отдадена на сладкия спомен. — И то пред татко! Ти също го видя, нали? — Тя не обърна внимание на отегчения поглед на Алена и продължи да бърбори: — О, Коул е истински мъж! Но ти казвам, Лени, аз ще завъртя този дългокрак янки на малкия си пръст!

Тя се изкикоти, очарована от себе си, и се надигна. Игриво подритна обшития с дантела ръб на пеньоара си, преди да напусне с танцова стъпка тясното помещение.

— Ще бъдеш ли така добра да затвориш вратата? — подвикна ядосано Алена след нея.

Усмихната, Роберта подаде глава. „На малкия си пръст“ — тананикаше си тя, вирнала въпросната част от ръката си. С превзето махване затвори вратата и остави най-сетне Алена да довърши банята си.

Алена излезе от студената вода и с болка огледа напуканите си ръце. „Ще го завъртя на малкия си пръст“ — изимитира тя подигравателно братовчедка си. Но изведнъж лицето й се сгърчи от гняв. Стъпи с босия си крака на пода и изсъска:

— Проклето северняшко копеле!

Алена лесно избягваше срещите със заетия лекар, но естеството на работата беше такова, че все пак го виждаше по-често, отколкото беше полезно за душевното й равновесие. Между момчето Ал и мъжа Коул съществуваше известно напрежение и Алена на няколко пъти трябваше да изслушва хапливите му забележки. И макар това да беше сигурен признак, че не е разгадал тайната й, тя се питаше дали той възприема изобщо нещо друго от нея освен омазаното й лице. Защото гълченето му беше преди всичко по този повод. Разбира се, той не можеше да предположи какви усилия й струваше всяка сутрин цапането на лицето и косата. Изглежда, за него беше въпрос на чест да види един ден маскираното хлапе излъскано и чисто.

— Все някога ще те накарам да се измиеш — заплаши я той. — Виж си само косата! От мръсотия се е втвърдила като козината на глиган!

— Обзалагам се, че сте се родили с парче сапун в устата — отвърна Алена раздразнено. — Не съм виждал още такъв чистник като вас!