Катлийн Удиуиз - Като пепел във вихъра

На езика й се въртеше още една пиперлива забележка, но бързо я преглътна, когато из една от болничните стаи излезе доктор Мичъл, главният щабен лекар. Той погледна момчето, чиято кръв беше нахлула в лицето, и със сбръчкано чело премести поглед към отдалечаващия се капитан.

— Някакви оплаквания ли имаш, синко? — попита дружелюбно той.

Алена преглътна гнева си.

— Не, сър.

— Тогава се захващай за работа. През нощта пристигнаха много санитарни коли. Всичко трябва да се прибере и да се почисти. Капитан Лейтимър е прекалено зает, за да обсъжда с теб заплатата ти.

— Да, сър.

Тя не искаше да се заяжда с главния щабен лекар Мичъл. Той беше ирландец и имаше гръден кош като на мечка. Всички изпитваха страхопочитание към него, но видът му беше някак добродушен.

В близост до операционните зали бяха поставени походни легла за новопристигналите. Някои от ранените се мятаха от болка, други спяха спокойно. Малко настрани един лежеше толкова неподвижно, че Алена го взе за мъртъв. Очите му бяха бинтовани, от ъгъла на устните му се стичаше тънка струйка кръв. Чаршаф покриваше корема му, за да предпазва от мухите раната, която бавно оцветяваше белия плат в червено. Състоянието му беше толкова съмнително, че лекарите се заемаха първо с онези войници, които имаха по-големи шансове за оцеляване. Гледката накара Алена да отстъпи.

— Никога вече! — каза си тя. — Преживях достатъчно.

Решена да остане вярна на клетвата си, тя забърза натам, където държеше инвентара си за почистване, и си намери работа в едно болнично помещение, в което беше сигурна, че никой не се бореше със смъртта. Но дори и от това наглед безопасно разстояние тя дочу един тих зов, една отчаяна молба. Известно време се опитваше да не слуша. Все щеше да се намери някой, който да занесе вода на мъжа. Това не беше нейно задължение. Никога повече!

Тя грабна четката за дъски и заработи като обезумяла. Но нищо не беше в състояние да заглуши тихия, отчаян зов.

— Боже Господи! — изохка тя сподавено и скочи на крака. Притича напряко през залата и се изплаши, когато доближи неподвижния войник. Но тогава видя как езикът му с мъка премина през пресъхналите, напукани устни.

— Чакай — тя се наведе близо до ухото му, тъй като се опасяваше, че в страданието си той нямаше да я чуе. — Ще ти донеса вода.

Изтича в столовата да потърси чаша. Когато се върна, положи ръка под главата му да я повдигне и доближи чашата до устните му. Но внезапно някой я хвана за китката на ръката.

— Недей — заповяда остро Коул и отмести чашата настрани. — Така по-скоро ще му навредиш, отколкото да му помогнеш. — Когато забеляза смущението по-мръсното й лице, гласът му омекна. — Никога не давай на човек, който е прострелян в корема, да пие. Ела, ще ти покажа как се прави.

От едно шкафче наблизо той извади чиста кърпа, натопи я във водата и овлажни внимателно устните на войника. Алена мълчаливо слушаше как Коул с твърди същевременно успокояващ глас каза:

— Това тук е Ал. Той ще остане малко при теб. — Когато Алена заклати отрицателно глава, Коул я погледна мрачно и й направи знак да мълчи. — Отпусни се. Ей сега ще се заемем с раната ти. Операционната ще се освободи скоро.

Коул се изправи и пъхна влажната кърпа в ръката на Ал.

— Чакай ме тук. Ако някой задава въпроси, кажи че аз съм заповядал така.

Тя кимна нерешително.

— Успокоявай го доколкото е възможно. Връщам се веднага.

Тя кимна отново. Капитанът едва се беше отдалечил, когато тя донесе кана с вода и започна внимателно да отмива засъхналата кръв от бузата на войника. Прекара влажния парцал през веждите му, почисти лицето под превръзката и очите и прогони досадните мухи.

— Ал?

Алена се наведе по-близо, за да чува едва доловимия шепот.

— Да, аз съм — промълви тя.

— Благодаря.

Алена прехапа треперещите си устни. Изпита нещо подобно на щастие и вече не съжаляваше за милосърдието си.

Коул тъкмо се канеше да влезе в офицерската стая, когато сержант Грисъм му подвикна:

— Една млада дама иска да разговаря с вас, капитане. Очаква ви в преддверието.

— Нямам време — каза строго Коул.

— Тя каза, че е спешно. Не можела да чака.

Коул изкриви лице. Питаше се коя ли може да е, но работата му не търпеше отлагане.

— Ранена ли е?

Сержант Грисъм се ухили.

— Не бих казал!

— Тогава някой друг да е ранен?

— Не е казвала такова нещо, сър!

— Добре, вижте дали някой друг лекар не би могъл да й помогне.

Сержантът повдигна гъстите си вежди.