Катлийн Удиуиз - Като пепел във вихъра

— Но тя иска да види точно вас, сър, и вече чака от около час.

Коул въздъхна и извади джобния си часовник.

— Имам само миг свободно време. Кажете на дамата, че ще дойда след малко.

Коул припряно сне напоената с кръв престилка. Дори върху униформата се бяха просмукали няколко тъмни петна. Това не беше най-подходящият вид за среща с дама, но той нямаше друг избор. Закопча най-горното копче на униформената си риза и закрачи бързо през залата.

Роберта се надигна от пейката в преддверието и с грейнало лице се усмихна на капитана.

— Изглеждате изненадан да ме видите тук — каза тя със свенливо спуснати клепки. — Вероятно сте учуден от твърде скорошното ми посещение.

— Съвсем не, мис Крейгхъг — каза учтиво Коул, докато поемаше ръката й. — Беше ми съобщено само, че една дама ме очаква. Ако знаех колко красива е тази дама, със сигурност нямаше да се появя в този вид. Нови моля да разберете, че сега съм твърде погълнат от работата си.

— Излишно е да ме уверявате във важността на делото си, сър. — Тя превзето отмести поглед от изцапаната с кръв униформа. Сбърчи нос с артистично отвращение, но знаеше, че тази гримаса й отива. Та тя се беше упражнявала с часове пред огледалото в докарването на всякакви изражения на лицето.

— Продължавайте, мис Крейгхъг — усмихна се Коул насърчително. — Цял ден не съм чувал толкова сладък глас като вашия. Не желая да провалям с нищо редките мигове на щастие.

— Много сте галантен, капитане.

Роберта носеше шапка с тюл. Тя извърна леко главата си настрани, за да може капитанът да се полюбува на аристократичния й профил. Знаеше твърде добре колко красиви бяха високите й скули, носът с орловата си форма и чувственото очертание на червените й устни.

— Тъкмо минавах с каретата си оттук, когато се сетих за тежката ви работа. Нямате време за почивка, дори за един по-спокоен обяд. Но един мъж трябва да се храни, нали, капитане? Никой не може да ви упрекне в това. Знам едно местенце в Стария квартал, където сервират най-вкусните гарнели. Не искате ли да ме заведете там, капитане?

И въпреки че в този миг Роберта изглеждаше изтъкана само от усмивки и закачливи погледи, дъхът й беше спрял в очакване на отговора. Цяла седмица беше кроила тайно планове за тази среща и за нея щеше да бъде огромно разочарование, ако сега капитанът откажеше.

— С болка на сърце ви моля за извинение, мис Крейгхъг, но трябва да се погрижа за ранените. В противен случай бих ви правил компания с огромно удоволствие.

Роберта не издаде с нищо яда си. Този мъж не беше младок, когото да развежда като куче на каишка и той да угажда на всичките й желания. Тя направи последен опит.

— Пътят до нас не е толкова дълъг. Не бихте ли желали да вечеряте с нас?

Коул възнагради упоритостта й с усмивка.

— Но какво би казал баща ви, мис Крейгхъг? Струва ми се, не му е особено приятно, че дъщеря му общува с един янки.

Роберта кокетно присви устни.

— Да не искате да кажете, че отдавате голямо значение на това, какво мисли татко, капитан Лейтимър?

Коул се засмя. Искрящите му очи се плъзнаха по снагата й.

— Разбира се, мис Крейгхъг. За мен има значение какво мислят бащите. Във връзка с вашата покана предпочитам все пак да избягна всякакви изненади и да не се появявам без предизвестие.

— Излишно се притеснявате. Знам как да подхвана татко. Дулси ще сготви днес превъзходна лучена супа. Не бива да пропускате да я опитате.

Сърцето й заби лудо, когато той се усмихна и каза с видимо удоволствие:

— Ако не се случи нещо непредвидено, тази вечер ще съм свободен.

Роберта се мъчеше да остане спокойна, макар че вътрешно ликуваше.

— Радвам се, капитане. Но сега трябва наистина да ви оставя да се върнете към задълженията си.

Тя изчака за миг дали капитанът няма да се възпротиви, но отново трябваше да прикрие разочарованието си, когато той хвърли бърз поглед към големия часовник в преддверието.

Докато я изпращаше до вратата, тя постави нежно дланта си върху ръката му.

— Отнех ви много време, капитане. Прощавате ми, нали? Не разбирам много от работата на един лекар, но предполагам, че не можете да идвате и да си отивате, когато на вас ви е удобно.

— Наистина много съжалявам — отвърна Коул, докато я водеше към каретата и й помагаше да се качи. — Но ви уверявам, че посещението ви ми достави голямо удоволствие.

— Значи до довечера? — изчурулика тя учтиво.

— До довечера! — Коул се усмихна и отдаде чест, после се завъртя на токовете си и се прибра в лазарета, без да се обръща.