Катлийн Удиуиз - Вълкът и гълъбицата

— Ето го отново дивото малко лисиче. Ти си достойна да спасиш живота на всеки мъж. По-достойна си дори от всички тронове на света.

— Негодник, жалък подлец! — изкрещя тя. — Ти, ти… копеле!

Хватката му стана още по-силна, докато лицето му се вкамени.

Притисна я до себе си и телата им сякаш се разтопиха едно в друго. Айслин изпъшка от болка и стисна здраво зъби, за да не извика. Бедрата й бяха заклещени между неговите и пулсиращата му мъжественост сякаш я пронизваше.

— Искам да запомните едно, демоазел — проговори ледено мъжът. — Нямам особени предпочитания към жените, още по-малко пък към лъжкините. Ако ме излъжете още веднъж, ще трябва да изтърпите доста по-страшни неща.

Блъсна я и тя едва не се строполи на пода. Чу го, че се раздвижи, и уплашено вдигна очи. Мъжът стискаше в ръка веригата, с която баща й връзваше кучетата. Нима думите й толкова го бяха разгневили, та възнамеряваше да я пребие с нея? Сърцето й лудо заби, когато рицарят се надвеси отгоре й, и тя с последни усилия се опита да се отмести. Краката й отчаяно блъснаха протегнатите му ръце.

Скочи, ала не можа да се изплъзне от желязната му хватка.

— Не! — изплака и се втурна към вратата. Треперещите й пръсти не бяха в състояние да вдишат тежкото резе. Въпреки раната на бедрото Вулфгар я настигна с един скок. Топлият му дъх заплашително се блъсна в тила й.

Айслин се извърна и хукна към камината, отчаяно търсейки нещо за защита. Препъна се в дебелата вълча кожа и полетя на пода. Преди да успее да се изправи, норманинът я настигна, обви ръце около талията й и двамата се строполиха върху кожата.

— Пуснете ме! — изпъшка тя. Тялото й потръпваше от ужас. Усещаше погледа му върху лицето си, но не смееше да отвори очи. — Пуснете ме, моля ви!

Учуди се, когато мъжът се изправи на крака и я вдигна да стане. Вгледа се в разширените й от страх очи и в погледа му се изписа нежно-иронична усмивка. Ръката му меко отмахна падналата на челото й къдрица.

Айслин уви ръце около тялото си, за да прикрие голотата си, ала не можа да откъсне очи от неговите.

Вулфгар се засмя. Хвана малката й ръка и я поведе към края на леглото. Когато се наведе да вземе веригата, Айслин изплака и понечи да се изтръгне от ръката му. Мъжът я бутна на пода, привърза веригата към гредата на леглото и заключи другия й край около глезена й. Айслин смутено го изгледа и се изчерви.

— Нямам намерение да ви загубя, както ви изгуби Рейнър — Произнесе подигравателно той. — Тъй като навън вече няма мъртви саксонци за погребване, много се съмнявам, че ще останете в Даркенвалд, ако ви позволя да се измъкнете, докато спя. Веригата е достатъчно дълга и ще се движите съвсем свободно.

— Колко сте великодушен, милорд — отговори подигравателно Айслин. Гневът отново вземаше връх. — Не си представях, че ще стигнете дотам, да ме вържете като куче с верига, докато се забавлявате с мен.

— Така ще си спестя усилията — засмя се той. — Много добре разбирам, че без чужда помощ няма да успея да укротя диваче като вас.

Надигна се и пристъпи към огъня. Започна да се разсъблича с гръб към нея. Свита на студения под, Айслин не го изпускаше от очи. Останал полугол, мъжът се загледа в огъня, потърквайки бедрото си, сякаш за да намали болката.

Айслин неволно се запита в колко ли битки е взел участие. Бронзовите гърди бяха прорязани от голям белег, произхождащ вероятно от дълъг меч. Цялото му тяло беше осеяно с по-малки и по-големи белези. Мускулите, които потръпваха под загорялата от слънцето кожа, свидетелстваха за изпълнен с лишения и упорит труд живот, посветен на ездата и умението да върти меч.

Ала сега, на трепкащата светлина на огнището, той й се стори уморен и отпаднал. Почти физически усещаше изтощението му. За момент усети в сърцето си съчувствие към норманския враг, поддържан само от изключителната сила на духа си. Вулфгар въздъхна и раздвижи уморените мускули. Съблече се докрай и грижливо подреди дрехите си. Обърна се към нея и Айслин затаи дъх при вида на прекрасното мъжко тяло. Сви се на кълбо и се опита да прикрие голотата си.

При тази проява на уплаха Вулфгар трепна, сякаш едва сега си припомни присъствието й. Виолетово-сините очи бяха вдигнати към неговите и в тях се четеше панически страх. Устните му се разкривиха в подигравателна усмивка, той се отпусна на леглото и хвърли към нея една от оставените там вълчи кожи.

— Лека нощ, скъпа — промърмори усмихнато той и се уви в дебелата кожа.

По лицето й се смесиха облекчение и почуда. Побърза да се завие с кожата и се намести удобно на твърдия каменен под.