Катлийн Удиуиз - Вълкът и гълъбицата

Болсгар се опита да поздрави новобрачните, ала от гърлото му се изтръгна неразбрано ръмжене. Едва се довлече до обичайното си кресло край камината.

— Не ми се вярва, че ще мога да закуся — промърмори той и с въздишка падна назад.

Мидред съжалително го изгледа и побърза да му поднесе рог прясна бира. Старецът кимна с благодарност и го поднесе към устните си. Вулфгар вдигна очи и сериозно заговори:

— Виждали ли сте скоро Суейн, сър? Трябва да поговоря с него за строежа на замъка.

— Не се е мяркал пред очите ми, откакто изпразнихме последната кана вино — отговори със слаб глас Болсгар.

— Ами! — изсмя се Мидред. — Без съмнение, нашият огнен любовник се е скрил някъде по-далеч и оплаква злощастието си. — Вдигна големия черпак и посочи към Хлин. — Бедното момиче още носи следи от прегръдките му. Само че и неговата буза ще пламти още известно време.

Хлин се изчерви и се приведе над работата си.

— Така е — изръмжа Вулфгар. — С всеки изпразнен рог Суейн сваля по една от годините си, докато накрая не започне да посяга към всяка женска гръд като млад овен.

Айслин неволно се засмя. Скоро вниманието й беше привлечено към прага. Там беше застанал сър Гоуейн и отчаяно се опитваше да закрие с ръка очите си, които не понасяха яркото пролетно слънце. Младежът побърза да пристъпи навътре в сенчестата зала и с несигурни крачки се запъти към масата. Зае място далеч от врящата на огъня каша и учтиво кимна с глава към Айслин. Ала така и не успя да се усмихне.

— Простете, милорд — прозвуча дрезгаво гласът му. — Сър Милбърн моли за извинение. Не се чувства добре и още е в леглото.

— Няма нищо, сър Гоуейн — отговори през смях Вулфгар, който с удоволствие дъвчеше крехкото месо. — Днес явно ще бъде ден за почивка, защото верните ми поданици не са годни за никаква работа. Ако смятате, че ще ви понесе, изпийте чаша бира. Надявам се скоро да се оправите.

Гоуейн благодарно пое предложената от Хлин чаша, изпразни я на един дъх и изскочи от залата.

Айслин избухна в луд смях. Вулфгар се присъедини към нея и двамата се смяха, докато не прозвуча гневен женски глас:

— Какво виждам? Слънцето най-после е прогонило милорд и милейди от постелята им.

Болсгар побърза да отговори на предизвикателството.

— Май вече е обед, щом моята съзнателна дъщеря се явява на закуска.

Гуинет слезе по стълбите и с плачлив глас побърза да се защити от обвинението му.

— Заспах едва на разсъмване. През цялата нощ от една спалня долитаха ужасни шумове. — Изгледа злобно Айслин и продължи: — Имах чувството, че котка се е заплела в трънлив храсталак. — После със саркастичен тон се обърна към Вулфгар: — Вие чухте ли тези звуци, милорд?

Айслин пламна от срам, ала Вулфгар избухна в безгрижен смях.

— Не, сестро. Но каквито и да са били, аз съм уверен, че произходът и значението им ще останат завинаги скрити за вас.

Мидред и Хлин се занимаваха с обяда и Гуинет трябваше сама да си налее чаша мляко. Този път стрелите на подигравките й се насочиха към бащата:

— Както виждам, обхваналата ви снощи илюзия, че сте млад и силен, се е изпарила, скъпи татко. Така е, какво ли не правят виното и бирата…

— Линиите и бръчките по лицето ми са спомен от бурни преживявания, дъще. За съжаление, за твоите не може да се каже същото.

Гуинет скочи като ужилена.

— Малкото, които имам, произхождат от униженията, които трябваше да изтърпя. Не на последно място заради родството си с незаконнородения.

Вулфгар спокойно се надигна и улови ръката на Айслин.

— Не желая да си развалям деня, като слушам обидите й. Желаете ли да пояздите с мен, скъпа?

Айслин благодарно отговори:

— С удоволствие, милорд.

Когато излязоха навън, младата лейди облекчено се усмихна. Посегна към ръката на Вулфгар и затанцува около него като дете около майското дърво. Мъжът смаяно заклати глава, ала не се осмели да прекъсне веселието й. Най-после обгърна с ръка талията й и я поведе към обора.

— Вие сте вещица-изкусителка — промърмори дрезгаво той. Айслин обви с ръце врата му и го принуди да сведе устни към нейните. Също като през изминалата нощ, Вулфгар се учуди на дързостта й.

Огънят на страстта й разпали в сърцето му буйно желание.

В този миг откъм обора се понесе тропот на копита. Влюбените побързаха да се откъснат един от друг. Минаваше магаренцето на монаха. Господарят му повече лежеше, отколкото седеше върху гърба му и отчаяно стискаше меката грива. Качулката беше нахлупена дълбоко над пепелявосивото лице. Божият човек щеше да измине сам опасния път до Крейгън.