Катлийн Удиуиз - Неуловимият пламък

— Извинете за неудобството, сър! — извини се спокойно Джаспър. — Ако ни уведомите за часа, в който бихте желали да ви поднасяме чая, то уверявам ви, че занапред същият ще бъде стриктно спазван.

— Разкарайте тези боклуци от тук! — посочи раздразнено с ръка Алистър към чиниите, струпани на масата. — Просто ми дайте чаша чай, ако това не ви затруднява прекалено — допълни ехидно той.

— Веднага, сър — отвърна любезно Джаспър и като щракна леко с пръсти, накара прислужничката да разчисти масата.

Икономът лично донесе чая и го постави пред Алистър, който седеше на масата, подпрял лакти и обхванат глава с ръце. Изведнъж той се сепна от леката дрямка, в която беше изпаднал.

— О, ти ли си? — промълви с облекчение, като премигна няколко пъти, сякаш искаше да прогони неприятно видение.

С трепереща ръка Алистър поднесе чашата към устните си, като се опитваше да не се залее с горещия чай. Това за жалост не му се отдаде и няколко горещи капки се озоваха в скута му и бързо попиха в панталоните му. Без съмнение бедрата му щяха да се покрият с пришки, докато успее да накара мозъка си да функционира.

— Мистър Ръд е тук — уведоми го Джаспър с подобаващ тон. — Да го поканя ли?

— Щом трябва — отвърна грубо Алистър.

Той изръмжа с отвращение при вида на клатушкащия се адвокат. Дрехите му бяха раздърпани, а очите му — кръвясали не по-малко от тези на неговия домакин. Освен това изглеждаше много притеснен. „Жалък червей“, помисли си Алистър, без да съзнава, че неговият собствен вид не бе много по-добър.

— Мислех, че си се прибрал у вас, след като си тръгна вчера.

— Е, прибрах се по някое време — изпелтечи Хауърд Ръд, като се опитваше да скрие очите си с ръка от нахлуващата през прозореца светлина. — Дръпнете тези проклети неща — посочи нервно към пердетата той.

Джаспър услужливо затъмни стаята и поднесе безшумно чаша чай на адвоката, който седна на един стол до Алистър.

— Отпрати го — прошепна тихо адвокатът, като посочи небрежно към иконома. — Трябва да обсъдя нещо насаме с теб.

Алистър кимна с разбиране. Щракна с пръсти, докато примижаваше с очи от острата болка, която прониза тила му при това движение. С нервно махване посочи на иконома си вратата.

Адвокатът се заслуша в заглъхващите стъпки, след което пое дълбоко въздух, сякаш, имаше намерение да се гмурне в дълбок басейн.

— Виж, мисля, че няма за какво да се тревожим, но искам да знаеш… — започна Ръд.

Тежка въздишка се изтръгна от гърдите на Алистър. Още от самото начало се опасяваше, че нещо може да се обърка и очевидно беше станало точно така.

— Изплюй камъчето, човече — прекъсна го той.

— Проблемът е, че не мога да намеря истинското завещание на мисис Уинтръп, както и банковите й сметки. Документите трябва да са някъде в къщата. Прегледах навсякъде и въпреки това не успях да ги открия.

— И все пак трябва да са някъде тук — настоя Алистър. Подпря се с ръце на масата, той се изправи на крака и се запъти към прозореца, като се олюляваше. — Тя живееше охолно с месечните си приходи. Всяка година в сметката й влизаха поне тридесет хиляди лири.

Ръд примигна смаяно при споменаването на тази сума, която далеч надхвърляше собственото му материално положение.

— Тя беше толкова прецизна, що се отнася до сметките си, докато й бях адвокат. Съмнявам се, че през последните години се е променила.

— Тогава, по дяволите, къде са книжата й? — попита Алистър, готов да избухне. Нима сега, когато всичко изглеждаше идеално, нещата щяха да се объркат? Той изсумтя раздразнено и каза: — По дяволите, аз съм богат! Много по-богат от онези наконтени благородничета, които се перчат с титлите си! Никой няма да ми отнеме парите! Никой!

— Успокой се, човече — предупреди го Ръд. — Няма смисъл да се нервираш. Така вредиш само на себе си. Документите са някъде в къщата. И, ако трябва, ще я обърна е главата надолу, но ще ги намеря…

— Не! — извика троснато Алистър, като погледна втренчено Ръд. След кратка пауза продължи вече поуспокоен: — Добре, ще претърсим наоколо, но трябва да сме много дискретни. Не искам прислугата да разбере какво става. В противен случай може да започнат да задават неудобни въпроси.

Лицето на Ръд почервеня, като гледаше Алистър с неразбиране. В очите му се изписа подозрение.

— Какви въпроси?

— Няма значение! Просто прави, каквото ти казвам! Дъртата стискаше парите си, докато бе жива, и ме караше да се моля като последния бедняк за някой грош. Но сега, когато е вече в гроба, не може да ме спре. Цялото й богатство ще бъде мое! Само мое!