Катлийн Удиуиз - Неуловимият пламък

— Сарина, постарай се да не излизаш много от каютата си по време на пътуването ти към дома. Капитан Съливан не се интересува много от постъпките на екипажа си, така че ще е по-добре да не се показваш много пред моряците му. Може да разчиташ на Муун. Той ще се погрижи да не ти липсва нищо.

— Значи не си променил решението си?

— Страхувам се, че не! — въздъхна Бо, като съзнаваше много добре причините за твърдия си отказ.

Това бе всичко, което каза и решението му трябваше да се смята за окончателно. Сарина смени бързо темата, като се опитваше да скрие огорчението си.

— Ако използвам каютата ти тази вечер, къде ще спиш?

— Ще си опъна един хамак в каютата на помощник-капитана. Мистър Оукс спи така дълбоко, че дори няма да забележи присъствието ми.

— Страхувам се, че ти създавам доста проблеми.

— Та ти си ми приятелка. За какво са приятелите, ако не си помагат един на друг? — увери я Бо.

Веднага след като приключи с вечерята, той напусна каютата, като й хвърли бегла усмивка. Сарина тихо изчака Били да отсервира масата. След като момчето си тръгна, тя сплете косата си на плитки, съблече дрехите си и изпра ризата и долните си гащи. Никога преди това не си бе лягала чисто гола. Това й се струваше доста неблагоприлично, но нямаше подходящи дрехи, с които да спи. За нейна най-голяма изненада усещането на голото й тяло в меките завивки бе прекрасно. С леката миризма на Бо и чаршафите върху гърдите си, тя си представи капитана като своя таен ухажор. Тази мисъл събуди в нея чувства, които никога не бе изпитвала. Те бяха истински възбуждащи. В женското й тяло се породиха странни желания, а мисълта за Бо накара гърдите й леко да потреперят. Тя си представи как го милва с ръка подобно на нимфата от кея и си помисли какво ли би почувствала, ако бе толкова смела.

Фантазиите й се развихриха и не й даваха мира. Събудиха някакъв странен глад в женското й тяло. Сарина не можеше да си намери място и започна да се върти и мята в мекото легло. Каквото и да бе желанието й, тя не бе го изпитвала досега в живота си. Сигурна бе, че Бо знае отговора на въпросите. Може би някой ден той щеше да й ги разкрие като неин законен съпруг…

„Глупости“, изсъска тя в тъмнината, като се разсърди на собствената си глупост. Та Бо не искаше даже да й позволи да плава на кораба му! Какво тогава би го накарало да я вземе за съпруга?

Алистър Уейкфийлд Уинтръп се събуди с ужасно главоболие. Стомахът му се бунтуваше, а в устата си усещаше неприятен гнил дъх. Без съмнение, причина за сегашното му състояние бе голямото количество портвайн, погълнато предишната вечер. Обърна се в леглото и погледна любовницата си, която спеше непробудно. Подпухналото и покрито с размазан руж и грим лице на Сибил го накара да се почувства още по-зле. Алистър се надигна с мъка, като държеше е ръце главата си, сякаш се опасяваше да не падне от раменете. Запъти се към тоалетната, като се олюляваше. Едва успя да се добере до нея, стомахът му отново се разбунтува и той не успя да задържи надигналия се вулкан.

Няколко минути по-късно Алистър се показа отново и нахлузи панталоните и ризата си. Пръстите му трепереха и не успяха да закопчеят копчетата. С разкопчана и извадена риза той излезе от спалнята, като не спираше да проклина. Подпря се за момент на парапета на стълбите, а светлината, която нахлуваше от прозореца, го накара да примижи. Отправи се пипнешком като слепец надолу по стълбите. Здраво хванат за перилото, заслиза предпазливо, като правеше кратки почивки на всяко стъпало.

Вратата на гостната бе отворена. Една от прислужничките подреждаше някакви чинии под строгия поглед на Джаспър. С присвити устни и кръвясали очи Алистър се огледа наоколо. Не откри и следа от чай. Това го накара да настръхне от раздразнение. Независимо колко високо в йерархията на прислугата стоеше икономът, оставането му в този дом зависеше единствено от волята на господаря. Изглежда бе забравил подчиненото си положение, но той веднага щеше да му го напомни. Никога не би позволил някакъв нещастен слуга да си вири наперено носа из къщата му.

— Какво да мисля за начина, по който се грижите за къщата, когато господарят трябва сам да търси чая си? — попита остро Алистър.

Шумът от изпуснат на масата сребърен поднос го убеди, че прислужничката е наистина стресната. Тя зяпна срещу работодателя си и го загледа объркано. Джаспър обаче дори и не мигна.

— Да го вземат мътните, това дърто магаре е костелив орех, просъска едва чуто Алистър.