Катлийн Удиуиз - Неуловимият пламък

Намръщената физиономия на Бо накара Сарина да потрепери. Тя не можеше да разбере причината за гнева му и каза направо:

— Виждам, че не ти е приятно да ме гледаш в тези дрехи. И все пак Били ми каза, че ти си му заръчал да…

— Да не ми е приятно едва ли обяснява чувствата, с които се боря сега, Сарина — прекъсна я Бо.

Капитанът застана зад бюрото си, като търсеше сигурна преграда между себе си и момичето. Загледа се разсеяно през прозореца в желанието си да даде друга насока на мислите си. Започна да се оглежда наоколо и погледът му се спря на възглавничката под прозореца, на която никога не бе сядал. С изненада забеляза две леки вдлъбнатини върху нея, чиято форма твърде много наподобяваше тънките бедра на Сарина. Когато погледна към пристанището, видя младата уличница да чака клиенти точно там, където я бе оставил. Нямаше нужда да пита, тъй като бе ясно къде бе седяла гостенката му точно преди пристигането му.

Бо погледна Сарина изпитателно, като искаше да разбере дали е раздразнена от това, че бе позволил на онази жена да го милва. Без съмнение за една невинна душа целувката беше неустоимо предизвикателство, но той изгаряше от нетърпение да види отново младото момиче и въобще не се беше трогнал от съблазнителното предложение.

Сарина го гледаше също толкова изпитателно и напрегнато.

— Филип е приготвил вечерята. Гладна ли си? — деликатно отклони темата Бо.

— Страшно — отвърна тя с лека усмивка въпреки лошите си предчувствия. — Ами ти?

— Като вълк — отговори той, като се опита също да се усмихне. Доближи се до вратата и натисна звънеца, който Били беше показал на Сарина, след което отново се върна зад бюрото си. Докато Филип и помощникът му подреждаха масата, Бо записа нещо в счетоводната си книга и грижливо прибра някакви бележки. Готвачът и момчето бяха изключително мълчаливи, сякаш също усещаха лошото настроение на капитана си. Двамата само измърмориха нещо като „добър апетит“ и се оттеглиха. Сарина се приближи до масата. Бо бързо стана от бюрото си и пристъпи към нея, като галантно дръпна един от столовете и й помогна да седне. Тя любезно прие помощта му, след което сложи ръце в скута си, за да скрие от него лекото им треперене.

Без да пророни дума, Бо й наля чаша вино, а тя на свой ред сипа от яденето в чинията му. Но въпреки че храната бе също толкова вкусна, както и сутринта, киселото настроение на капитана я накара да изгуби апетит.

Имаше нещо неестествено да седи на една маса с този мъж. Толкова пъти си бе представяла сегашния момент през дългата им раздяла, че сега всичко й се струваше някак изтъркано и банално… Само Бо Бърмингам никога нямаше да й се струва скучен и безинтересен. И дори ако беше бог, тя нямаше да му се възхищава повече, отколкото му се възхищаваше сега и през всичките години, в които го познаваше. И дори ако се оженеха за други, Бо щеше да остане прекрасният приказен принц за нея.

— Вярвам, че Били ти е казал да не напускаш каютата ми — наруши тягостното мълчание Бо. — Надявам се, че въпреки това си прекарала добре следобеда?

— Почивах си почти през цялото време — отвърна тя. — След като почина мисис Уинтръп, не бях успяла да се наспя, както трябва. Всичко стана така неочаквано… и бързо…

Сарина отпи малка глътка вино с надеждата, че това ще й даде кураж. Опитваше се да си спомни дали някога се притесняваше също толкова от младия Бърмингам, както сега от мъжа, който седеше срещу нея. Погледна го в очите.

— А ти? Ползотворно ли прекара деня?

— Всъщност да! Ходих на лов — нещо, което не съм правил напоследък. В Каролина често ловувам, но в чужбина не е толкова лесно.

— Липсва ми родният дом — промълви с носталгия Сарина.

— Сигурно липсваш и на чичо си, който не те е виждал цели пет години — отвърна Бо. — Когато го посещавах при завръщанията си от някое плаване, разговорите ни винаги бяха свързани с теб.

— Сигурно не си намирал това за твърде забавно — въздъхна леко Сарина.

— Чичо ти и аз говорехме за теб като за онова малко момиченце, което помнехме от заминаването ти. Сега, когато те види след толкова време, той ще е поразен от промяната.

— Надявам се, че чичо ми е бил добре, когато си го видял за последно — поинтересува се загрижено Сарина.

— Добре, както винаги — увери я Бо.

— Капитан Съливан предположи, че чичо ми може да е умрял и аз бях започнала да се притеснявам да не би да е истина — въздъхна с облекчение Сарина.

Бо сметна, че трябва да я предупреди относно пътуването й с кораба „Мираж“, без, разбира се, да я плаши излишно.